— Моля ви… — промърмори Соломонов. — … пуснете ме да си вървя. Нищо няма да кажа.
— Ще кажеш каквото поискат от теб, другарю, както изисква дългът — отвърна Мироненко. — Нали така, Балард? Та нали ние сме роби на нашата вяра?
Балард се взря отблизо в лицето на Мироненко; в него имаше някаква пълнота, която не можеше да се обясни изцяло от синините. Струваше му се, че кожата се свлича.
— Нас ни карат да забравяме — каза Мироненко.
— За какво? — попита Балард.
— За самите нас. — Мироненко излезе на светло от тъмния си ъгъл.
Какво бяха направили с него Соломонов и покойният му партньор? Цялото му тяло беше покрито от малки контузии, по шията и слепоочията му имаше кървави подутини, които Балард щеше да помисли за отоци, но те пулсираха, сякаш под кожата дишаше някакво същество. Всъщност те като че ли не притесняваха Мироненко, който протегна ръка към Соломонов. Докосването му накара неуспелия убиец да изгуби контрол над мехура си, но Мироненко не възнамеряваше да го убива. Със зловеща нежност избърза сълзата от бузата на Соломонов.
— Върни се при тях — посъветва той треперещия мъж. — Кажи им какво видя.
Соломонов като че ли не можеше да повярва на ушите си или подозираше — както и Балард всъщност — че тази прошка е измамна и всеки опит да си тръгне ще има фатални последици.
Но Мироненко настоя:
— Тръгвай. Остави ни, ако обичаш. Или може би предпочиташ да останеш за вечеря?
Соломонов нерешително пристъпи към вратата. След като не последва удар, той направи втора крачка, после трета и след миг профуча през вратата и изчезна.
— Кажи им! — извика след него Мироненко. Входната врата се затръшна.
— Какво да им каже? — попита Балард.
— Че съм си спомнил — отвърна Мироненко. — Че съм намерил кожата, която ми откраднаха.
За пръв път, откакто бе влязъл в тази къща, Балард почувства, че му се гади. Не беше заради кръвта и костите под краката му, а от погледа в очите на Мироненко. И преди беше виждал подобен блясък в очите. Но къде?
— Вие… — рече тихо той. — Вие сте направили това.
— Разбира се — отвърна Мироненко.
— Как? — попита Балард. В задната част на главата му се появи познатото боботене. Опита се да не му обръща внимание и продължи да притиска руснака. — Как, по дяволите?
— Ние сме еднакви — отвърна Мироненко. — Мога да го надуша у вас.
— Не — отвърна Балард. Врявата продължаваше да се усилва.
— Всичките науки са просто думи. Важно е не какво са ни учили, а онова, което усещаме с мозъка на костите си, с нашата душа.
И преди беше говорил за душата; за местата, построени от господарите му, в които човек може да бъде разкъсан на части. Тогава Балард си бе помислил, че подобни приказки са просто знак за екстравагантност; сега не беше толкова сигурен. Какво бе означавало онова погребение, ако не подчиняване на някаква скрита част от него самия? Неговият костен мозък, неговата душа.
Преди Балард да успее да намери нужните думи, за да се обясни, Мироненко застина и очите му заблестяха по-ярко от всякога.
— Те са отвън — рече той.
— Кои те?
Руснакът сви рамене.
— Има ли значение? — попита той. — От вашите или от моите. И едните, и другите биха искали да ни затворят устата, стига да могат.
Трудно можеше да не се съгласи с това.
— Трябва да действаме бързо — каза той и тръгна към коридора. Входната врата зееше широко отворена. След миг Мироненко се озова до нея, Балард го последва. Един след друг се измъкнаха на улицата.
Мъглата се беше сгъстила. Обгръщаше уличните лампи, правеше светлината им да изглежда мръсна, превръщаше всеки вход в укритие. Балард не изчака преследвачите им да се появят в полезрението му, а последва Мироненко, който бе успял доста да се отдалечи, движейки се бързо въпреки масивната си фигура. Балард трябваше да ускори крачка, за да не изостава. В един момент мъжът се виждаше, в следващия мъглата го обгръщаше.
Кварталът, през който се движеха, отстъпи пред безлични сгради, може би складове, чиито стени без прозорци се простираха в плътната тъмнина. Балард извика на Мироненко да забави крачка. Руснакът се спря и се обърна към него, неясните му очертания потреперваха под призрачната светлина. Дали това беше игра на мъглата или състоянието на Мироненко наистина се беше влошило откакто бяха напуснали сградата? Лицето му сякаш се стичаше надолу; издутините на врата му сякаш се бяха уголемили.