— Какво е това? — възмути се Крипс. — Ти си никой, Саклинг. Някакъв си смешник.
— Така беше вчера — отвърна мъжът. — Извършиха се някои промени. Някой ден и на кучето ще му провърви, нали? Точно ти би трябвало да го знаеш най-добре. На твое място бих си взел палтото. Навън вали.
Настъпи кратко мълчание, след което Крипс каза:
— Добре. Ще дойда.
— Браво на теб — рече Саклинг със сладък глас. — Гидиън, провери горе.
— Сам съм — рече Крипс.
— Вярвам ти — отвърна Саклинг. После се обърна към Гидиън: — Все пак провери.
Балард чу как някой направи няколко крачки по коридора и веднага след това резките движения на няколко души. Или Крипс беше направил опит за бягство, или се беше нахвърлил върху Саклинг — едно от двете. Саклинг извика нещо, чуха се звуци от боричкане. Внезапно се чу самотен изстрел.
Крипс извика, чу се звукът от падането му.
Последван от гласа на Саклинг, изпълнен с гняв:
— Глупак! Глупак!
Крипс простена нещо, което Балард не можа да чуе. Може би беше поискал да го довършат, защото Саклинг отговори:
— Не. Отиваш в Лондон. Шепард, спри кръвта. Гидиън: горе.
Когато Гидиън започна да изкачва стъпалата, Балард се отдръпна от парапета. Трудно съобразяваше и усещаше слабост в цялото си тяло. Нямаше изход от този капан. Щяха да го приклещят в ъгъла и да го унищожат. Той беше звяр; диво куче, попаднало в лабиринт. Защо не беше убил Саклинг, когато имаше силата да го направи? Но пък какво добро щеше да излезе от това? Светът е пълен с хора като него, мъже, които само дебнат момента, в който да покажат истинското си аз; подли, кротки, потайни мъже. Внезапно звярът сякаш се размърда в него; той си спомни за парка, за мъглата и за усмивката на лицето на Мироненко, и внезапно го изпълни тъга по нещо, което му беше непознато: животът на чудовище.
Гидиън почти бе стигнал до горния етаж. Макар това само да забавяше неизбежното, Балард се промъкна по площадката и отвори първата врата, която се изпречи на пътя му. Оказа се банята. Вратата имаше резе и той го дръпна.
Звукът на течаща вода изпълни стаята. Част от улука се беше отчупила и по перваза на прозореца се изсипваше поток от дъждовна вода. Този звук, както и студът в банята, отново му напомниха за виденията от онази нощ. Спомни си болката и кръвта, спомни си за душа — как водата се изливаше върху главата му и го спасяваше от укротяващата го болка. При тази мисъл устните му неволно произнесоха три думи:
— Аз не вярвам.
Чуха го.
— Горе има някой — извика Гидиън. Мъжът се приближи до вратата и удари по нея. — Отваряй!
Балард го чу ясно, но не отговори. Гърлото му пламтеше и ревът на моторите отново се засилваше. Отчаян, облегна гръб на вратата.
За секунди Саклинг изкачи стълбището и се озова пред вратата.
— Кой е там? — попита той. — Отговори! Кой е там? — След като не получи отговор, нареди да доведат горе Крипс. Отново се чуха звуци от движение — изпълняваха заповедта му.
— За последен път… — каза Саклинг.
Балард чувстваше, че черепът му ще се пръсне. Този път усилващият се шум изглеждаше смъртоносен; очите го боляха, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите. Зърна нещо в огледалото над умивалника; нещо с блестящи очи, и отново се появиха думите — „Аз не вярвам” — но този път дращещото му гърло не можа да се справи с тях.
— Балард — обяви Саклинг с триумфален глас. — Господи, Балард също е тук. Днес доста ни върви.
Да, ама не, помисли си човекът в огледалото. Тук нямаше никой с такова име. Всъщност нямаше никой с каквото и да е име, защото не бяха ли имената първата проява на вярата, първата дъска от ковчега, в който погребваш свободата си? Съществото, в което се бе превърнал, нямаше име; нито ковчег; нито беше погребано. Никога повече.
За миг изгуби от поглед банята и се озова във въздуха над гроба, който го бяха накарали да изкопае, и в дъното му ковчегът танцуваше така сякаш съдържанието му се бореше против преждевременното погребение. Чуваше как се цепят дъските — или може би това беше звукът на вратата, която трошаха?
Капакът на ковчега излетя. Дъжд от гвоздеи се изсипа върху главите на гробокопачите. Бученето в главата му, сякаш усетило, че мъченията са безполезни, внезапно секна, а заедно с него изчезна и видението. Отново се намираше в банята, пред разтворената врата. Хората на прага го гледаха с увиснали ченета, вцепенени от шока при вида на онова, в което се бе превърнал. При вида на пастта му, на космите, на златните очи и жълтите зъби. Ужасът им му вдъхна сила.