Макар да се страхуваше, че имената може да са забранени в клана, той попита двама любовници, които похотливо се галеха до стената, дали познават човек на име Мироненко. Кучката имаше гладък гръб без косми, а от корема й висяха дузина пълни цицки.
— Слушай — каза тя.
Балард се вслуша и чу как някой говори до ъгъла на руината. Гласът се лееше като поток. Той последва звука през вътрешността на останалата без покрив сграда, до мястото, където стоеше един вълк, обграден от внимателно слушаща публика, и държеше разтворена книга в предните си лапи. Когато Балард се приближи, двама или трима от публиката го погледнаха с блестящите си очи. Четящият млъкна.
— Шшт! — каза някой. — Другарят ни чете.
Четящият беше Мироненко. Балард се намести в редиците на слушателите, а четящият подхвана отново историята.
— И Бог им рече: Плодете се и се множете, напълнете земята и я обладайте…
Балард беше чувал тези думи и преди, но тази вечер те звучаха някак поновому.
— … и владейте над морските риби, над небесните птици…
Той огледа кръга от слушатели, докато думите следваха познатия мотив.
— … и над всяко живо същество, което се движи по земята.
Някъде съвсем близо плачеше звяр.
Кървавата книга (Послепис): На улица „Йерусалим”
Уайбърд погледна книгата и тя отвърна на погледа му. Всичко, което му бяха казали за момчето, беше истина.
— Как успяхте да влезете? — поиска да узнае Макнийл. В глава му нямаше нито гняв, нито безпокойство; само обикновено любопитство.
— През стената — отвърна Уайбърд.
Книгата кимна.
— Дойдохте, за да проверите дали слуховете са истина?
— Нещо такова.
Сред познавачите на ексцентричното, историята на Макнийл се разказваше с благоговеен шепот. Как момчето си бе изкарвало хляба, като се бе представяло за медиум и бе измисляло истории за покойниците; и как на мъртвите най-накрая им писнало от подигравките му и нахлули в света на живите, за да осъществят безупречното си отмъщение. Бяха покрили тялото му с надписи; бяха татуирали върху кожата му своите истински завети, за да не може никога повече да използва неоснователно скръбта им. Бяха превърнали плътта му в жива книга — кървава книга, всеки инч от която беше щателно изписан с историите им.
Уайбърд не беше лековерен тип. Никога не беше приемал насериозно тази история — до този момент. Но сега пред него стоеше живото доказателство за истинността й. Върху голата кожа на Макнийл нямаше нито едно място, което да не беше прогорено с мънички букви. Повече от четири години бяха изминали от деня, в който духовете бяха дошли за момчето, но кожата изглеждаше все така чувствителна, сякаш раните никога нямаше да се излекуват напълно.
— Видяхте ли достатъчно? — попита момчето. — Това не е всичко. Покрит е с надписи от главата до петите. Понякога си мисли, че са изписали даже вътрешностите му. — То въздъхна. — Искате ли да пийнете нещо?
Уайбърд кимна. Може би няколко глътки алкохол ще накарат ръцете му да спрат да треперят.
Макнийл си наля чаша водка, отпи от нея, след което наля втора чаша за госта си. Уайбърд забеляза, че тилът на момчето е също толкова плътно изписан, колкото лицето и ръцете му; надписите се губеха в косата му. Очевидно дори скалпът му не беше убягнал от вниманието на авторите.
— Защо говорите за себе си в трето лице? — попита той Макнийл, докато момчето се приближаваше с чашите. — Сякаш не сте…?
— Момчето? — рече Макнийл. — То не е тук. Отдавна го няма.
Той седна; отпи от чашата си. Уайбърд започна да изпитва известно безпокойство. Побъркано ли беше момчето или просто играеше някаква проклета игра?
То отпи още една глътка водка, след което попита с равен глас:
— Каква стойност има за вас?
Уайбърд се намръщи.
— Кое?
— Кожата му — отвърна момчето. — Нали затова сте дошли?
Уайбърд пресуши чашата си на две глътки, без да отговори. Макнийл повдигна рамене.
— Всеки има право да мълчи — отбеляза той. — Освен момчето, разбира се. За него никакво мълчание. — Погледна надолу към ръката си и я обърна, за да покаже надписите на дланта. — Историите се пишат денонощно. Никога не спират. За себе си разказват, разбирате ли. Не спират да кървят. Никога няма да ги заглушите; никога няма да ги изцелите.
Луд е, помисли си Уайбърд, и тази мисъл по някакъв начин направи онова, което се канеше да извърши, много по-лесно. По-добре да убиеш болно животно, отколкото здраво.