— Имало е свидетел?
— Тя не си е признала, но да, имало е. Разбираш ли, аз бях неговият сводник. Помагах му да си уреди няколко забежки така, че да няма последици за реномето му. Виж дали не можеш да разговаряш с нея… — Той внезапно млъкна. Някъде наблизо свиреше музика. Звучеше като пияна джаз група, която се опитва да импровизира на гайди: хриплива, несвързана какофония. Лицето на Валентин внезапно придоби страдалческо изражение. — Бог да ни е на помощ… — рече тихо той и започна да отстъпва от Хари.
— Какъв е проблемът?
— Можеш ли да се молиш? — попита Валентин, докато отстъпваше по Осемдесет и трета улица. С всяка крачка музиката се усилваше.
— Не съм се молил от двайсет години — отвърна Хари.
— Тогава се научи — беше отговорът, след което Валентин побягна.
Не беше успял да направи и няколко крачки, когато от север по улицата се зададе вълна от тъмнина, която помрачи блясъка на рекламите и уличните лампи. Неоновите табели внезапно примигнаха и угаснаха; след угасването на светлините от горните прозорци се чуха възмутени викове и сякаш окуражена от ругатните, музиката продължи в още по-трескав ритъм. Над главата си Хари чу виещ звук и когато погледна нагоре, видя на фона на облаците опърпан силует, който се спускаше над улицата, оставяйки след себе си вонята на развалена риба. Мишената му определено беше Валентин. Той се опита да надвика воя, музиката и възмутените викове, но почти веднага след това чу вика на Валентин от тъмното; умоляващ вик, който внезапно секна.
Хари стоеше в сумрака и краката му отказваха да го отнесат до мястото, където се бе чул гласът на Валентин. Миризмата продължаваше да дразни носа му; отново започна да му се повдига. И в този момент през улицата премина нова вълна, която запали лампите и неоновите реклами. Достигна Хари и продължи към мястото, където за последен път беше видял Валентин. Там нямаше никой; тротоарът беше празен чак до следващата пресечка.
Пиянският джаз беше спрял.
Хари тръгна бавно по тротоара, търсейки с поглед човек, звяр или останките им. На двайсетина ярда от мястото, където бе стоял, циментът беше мокър. С радост установи, че не от кръв; течността имаше вид на жлъч и вонеше до бога. Сред пръските се виждаха няколко късчета от нещо, което може и да е било човешка плът. Очевидно Валентин се беше съпротивлявал и бе успял да рани нападателя си. Малко по-надолу по тротоара се виждаха следи от кръв, сякаш раненото същество беше пълзяло известно време, преди отново да полети. Вероятно заедно с Валентин. Хари знаеше, че пред подобна мощ мижавите му силици нямаше да издържат, но въпреки това се чувстваше виновен. Беше чул вика — беше видял спускането на нападателя — и въпреки това страхът го бе застопорил на място.
За последно бе изпитвал такъв страх на улица Уайкоф, когато демоничният любовник на Мими Ломакс окончателно бе захвърлил всякакви преструвки, че е човек. Стаята се бе изпълнила с воня на етер и човешки екскременти, а демонът се бе изпънал в цялата си ужасна голота и бе показал на Хари сцени, от които му се преобърнаха червата. И сега бяха с него, тези сцени. Щяха да останат с него завинаги.
Той погледна към листа хартия, който му бе дал Валентин: името и адреса бяха надраскани набързо, но можеха да се разчетат.
Разумният човек, напомни си Хари, щеше да разкъса листчето на парчета и да ги хвърли в канавката. Но ако събитията от улица Уайкоф го бяха научили на нещо, то беше, че сблъскаш ли се някога с такова зло, каквото той бе видял и сънувал през последните няколко часа, то от него няма лесно отърване. Трябваше да го проследи до източника му, колкото и отблъскваща да беше тази мисъл, и да се разправи доколкото може с него.
За подобни дела нямаше подходящо време: спокойно можеше да започне веднага. Тръгна обратно към Лексингтън и си хвана такси до адреса, написан на бележката. На позвъняването на звънеца с надпис Бърнстийн не получи отговор, но събуди портиера и започна дразнещ спор с него през стъклото на вратата. Мъжът беше ядосан, че са го събудили по това време; госпожица Бърнстийн не е в апартамента си, настояваше той, и остана непоклатим дори когато Хари му намекна, че проблемът може да се окаже на живот и смърт. Едва когато извади портфейла си, мъжът показа някакви проблясъци на загриженост. Най-накрая пусна Хари вътре.
— Тя не е горе — рече портиерът, докато прибираше банкнотата. — От дни не се е появявала.
Хари се качи с асансьора; пищялите го боляха, както и гърбът. Искаше да спи; първо бърбън, после сън. Не му отвори никой, както бе предрекъл портиерът, но той продължи да чука и да вика името й.