Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости
В памет на майка ми Сузи Мей Джентри Клайн. Иска ми се да имахме повече време. Липсваш ми.
Благодарности
Както винаги, на съпруга ми Гари, който ми е по-скъп от всякога. На редакторката ми Джинджър Бюканън, чиято намеса промени Серефина към по-добро. На Пати Кокръм, която може да вините за сцената във ваната. На Марела Сандс, която беше права за реакцията ни спрямо Стърлинг. На Марк Съмнър за спешния прочит и въпросите. На кой друг мога да се обадя в полунощ и да знам, че не го събуждам? Както винаги, на Дебора Милитело за спешните телефонни разговори и подкрепата. На Рет Макферсън, който чу части от тази книга по телефона. На Том Дренан и Н. Л. Дрю, нов талант в групата „Алтернативни историци завинаги“. На Жан-Клод, най-сетне имаме примирие. На сержант Сейнт Клер, офицер по обществена информация и обучение за магистралния патрул на щата Мисури, който отговори на въпросите, хрумнали ми в последната минута. На Бренда Мичъл, благодаря за пингвина. Благодаря на всички, които ни писаха.
1
Беше денят на Свети Патрик, а единственото зелено по мен бе значка с надпис: „Ощипи ме и си мъртъв“.
Предишната вечер бях дошла на работа със зелена блуза, но я бях изцапала с кръв от обезглавено пиле. Лари Къркланд, начинаещ съживител, беше изпуснал обезглавената птица. Тя изигра танца на малкото пиле без глава и опръска и двама ни с кръв. Накрая успях да хвана проклетото нещо, но блузата беше съсипана.
Трябваше да изтичам до вкъщи да се преоблека. Единствената чиста дреха беше тъмносивото сако, което бях оставила в колата. Облякох го отново като добавка към черната блуза, черната пола, тъмните чорапи и черните обувки на високи токчета. Шефът ми Бърт не обича да носим черни дрехи на работа, но щом трябваше да съм в офиса в седем часа, без да успея да поспя, щеше да му се наложи да го преживее.
Приведох се над чашата с кафе, което пиех толкова черно, колкото можех да понеса. Не помагаше особено. Взирах се в серия лъскави фотографии, разпръснати по бюрото ми. На първата имаше разкопан хълм, вероятно от булдозер. От разровената земя стърчеше ръка на скелет. Следващата фотография показваше, че някой се е опитал внимателно да почисти мръсотията, за да разкрие счупения ковчег и костите, струпани от едната му страна. Ново тяло. Булдозерът е бил докаран отново. Беше разорал червената почва и се бе натъкнал на гробище. Кости стърчаха по земята като разпръснати цветя.
Един череп бе отворил неразкачената си челюст в безмълвен писък. От главата все още стърчаха снопове бяла коса. Тъмната, изцапана тъкан, обвита около трупа, представляваше остатък от рокля. Забелязах поне три бедрени кости до горната половина на черепа. Освен ако трупът не беше имал три крака, това беше истинска бъркотия.
Снимките бяха добри по един ужасяващ начин. Цветовете улесняваха разпознаването на труповете, но яркостта беше малко прекалена. Изглеждаха като снимки от моргата, направени от моден фотограф. Вероятно в Ню Йорк имаше галерия, където биха окачили проклетите неща и щяха да сервират вино и сирене, докато хората обикалят и коментират: „Силни са, не смятате ли? Много силни.“
Бяха силни и тъжни.
Нямаше нищо друго, освен фотографиите. Никакво обяснение. Бърт беше казал да ида в кабинета му, след като ги разгледам. Щял да ми обясни всичко. Да бе, повярвах му. И Великденския заек ми е дружка.
Събрах снимките, поставих ги в плика, взех чашата си с кафе в другата ръка и се отправих към вратата.
В приемната нямаше никого. Крейг се беше прибрал. Мери, дневната ни секретарка, не идваше преди осем. Имаше прозорец от около два часа, когато офисът ни работеше без обслужващ персонал. Фактът, че Бърт ме бе повикал по време, когато щяхме да сме само двамата, ме притесняваше доста. Защо беше тази потайност?
Вратата на кабинета на Бърт беше отворена. Той стоеше зад бюрото си, пиеше кафе и прехвърляше разни хартии. Погледна към мен, усмихна се и ми направи знак да се приближа. Усмивката ме притесняваше. Бърт никога не се държеше приветливо, освен ако не искаше нещо.
Костюмът му за хиляда долара се допълваше от бяла риза и бяла вратовръзка. В сивите му очи блестеше добро настроение. Очите му са с цвета на мръсно стъкло, така че блестенето си беше сериозно полагане на усилие. Светлорусата му коса беше с чисто нова прическа. Подстрижката беше толкова къса, че можех да му видя скалпа.
— Седни, Анита.
Хвърлих плика на бюрото и седнах.
— Какво си намислил, Бърт?
Усмивката му се разшири. Обикновено не си хабеше усмивката за друг, освен за клиентите. И определено не я хабеше за мен.