Брюнетката уви разлагащи се ръце около раменете му, наведе изгнилото си лице до неговото и му прошепна нещо.
Джейсън се измъкна от тях и пропълзя към стената. Голите му гърди бяха покрити с парченца от плътта й. Очите му бяха невъзможно разширени и показваха твърде много от бялото. Изглежда не му достигаше въздух. Нишка от нещо гъсто и тежко се плъзна бавно надолу по врата му към гърдите. Той замахна към него по начина, по който човек смазва паяк, който е пропълзял по кожата му. Беше притиснат към черната стена, с панталони, смъкнати почти до бедрата му.
Блондинката се претърколи по корем и започна да пълзи към него, протягайки ръка, по която имаше само кости и парчета изсъхнала плът. Изглеждаше сякаш се разлага върху сухата земя. Брюнетката беше мокра. Лежеше по гръб на пода, от нея изтичаше някаква тъмна течност и се събираше в локва под тялото й. Беше разкопчала кожената си риза и гърдите й приличаха на тежки торби, пълни с течност.
— Готова съм за теб — каза брюнетката.
Гласът й все още беше ясен и твърд. Човешки глас не би могъл да излезе от тези изгнили устни.
Блондинката сграбчи ръката на Джейсън и той изкрещя.
Жан-Клод стоеше и гледаше, неподвижен, непоклатим.
Усетих как вървя към тях. Това изненада дори мен самата. Очаквах да се появи миризмата, която би трябвало да придружава разлагащата се плът, но с всяка стъпка въздухът си оставаше чист.
Застанах до Жан-Клод и попитах.
— Това илюзия ли е?
Той не ме поглеждаше.
— Не, ma petite, не е илюзия.
Потупах го по рамото, то беше твърдо и плътно като дърво. Усещането въобще не приличаше на това от плътта.
— Илюзия ли е?
— Не, ma petite — най-накрая ме погледна и очите му бяха изцяло тъмносини. — И двете форми са истински.
Той се изправи и дори застанала до него, не можех да го видя да диша.
Брюнетката беше на четири крака и се протягаше към Джейсън с ръка, която се разпадаше на мокри парчета, докато се движеше. Джейсън изкрещя и се притисна към стената, сякаш искаше да пропълзи през нея. Скри лицето си подобно на дете, което се пази от чудовищата под леглото, но той не беше дете и знаеше, че чудовищата са истински.
— Помогни му — прошепнах аз и не бях сигурна на кого от нас двамата говоря.
— Ще направя, каквото мога — отвърна Жан-Клод. Взирах се в него, когато чух следващите думи в главата си. Устните му въобще не се помръднаха. — Ако те първи нарушат примирието, ma petite, си свободна да избиеш всички в тази стая.
Изгледах го, но лицето му не издаваше нищо. Единствено ехото от думите му в главата ми ми казваше, че не халюцинирам. Нямаше време да се ядосвам за това, че е проникнал в мислите ми. По-късно, можехме да се караме по-късно.
— Янос.
Тази единствена дума прокънтя из стаята, докато не отекна по краката ми като звука от дълбок басов барабан.
Янос се обърна към Жан-Клод, а на кокалестото му лице беше изписано доволно изражение.
— Ти ли извика?
— Предизвиквам те.
Тези две думи бяха подигравателни, прозвучаха като фалшиви ноти върху опънатите струни на нервите ми. Човек не можеше да каже дали тонът подразни Янос.
— Не можеш да ме победиш — отвърна Янос.
— Това трябва да се провери, нали? — каза Жан-Клод.
Янос се усмихна докато кожата му почти се скъса.
— Ако по някакво чудо ме победиш, какво искаш?
— Безопасно преминаване за всичките ми хора — аз прочистих гърлото си. — И за двете момичета.
— А ако аз победя — попита Янос, — какво получавам?
— Какво искаш?
— Знаеш какво искаме.
— Кажи го — отвърна Жан-Клод.
— Отказваш се от безопасното преминаване. Получаваме ви и правим с вас, каквото си пожелаем.
Жан-Клод кимна леко.
— Така да бъде — посочи към разлагащите се вампирки. — Разкарай ги от вълка ми.
Янос се усмихна.
— Те няма да го наранят, но ако се провалиш… Ще го подаря на двете ми красавици.
От гърлото на Джейсън се изтръгна нисък звук, като преглътнат писък. Ръката на брюнетката започна да се промъква надолу по корема му към слабините. Той изкрещя и я отблъсна настрани, но освен ако не прибегнете до насилие, беше в капан. И ако нарушеше примирието, бяхме мъртви, но ако те го нарушаха…
Жан-Клод и Янос бяха отишли в средата на стаята. Стояха на няколко метра разстояние един от друг. Жан-Клод беше с раздалечени крака, сякаш се подготвяше за бой. Краката на Янос бяха прибрани и позата му бе спокойна, незаинтересована.
— Ще изгубиш всичко, Жан-Клод, какво си намислил?
Жан-Клод поклати глава.
— Предизвикателство бе отправено и прието, какво чакаш, Янос? Нима най-сетне се страхуваш от мен?