— Да се страхувам от теб? Никога, Жан-Клод. Не преди сто години, не и сега.
— Стига толкова приказки, Янос — гласът му беше станал нисък и мек, но въпреки това се носеше през цялата стая, пълзеше нагоре по черните стени и падаше надолу като дъждовни капки от звук, тъмни и изпълнени с гняв.
Янос се разсмя, но в смеха нямаше нищо от осезаемите качества на гласа на Жан-Клод.
— Да потанцуваме.
В стаята настана тишина толкова внезапно, че за момент помислих, че съм оглушала. След това осъзнах, че все още чувам биенето на собственото си сърце и кръвта нахлуваща в главата ми. Между двамата вампири-господари се издигнаха вълни от нещо подобно на горещината, издигаща се от асфалта през лятото. Това, което се изсипа върху кожата ми не беше топлина, беше… сила.
Въртяща, нахлуваща буря от сила. Бях чувствала как Жан-Клод се изправя срещу други вампири, но никога и нещо подобно. Косата ми се развя от вятър, който се носеше от тях двамата.
Лицето на Жан-Клод изтъняваше, бялата му кожа започваше да блести като полиран алабастър. Очите му бяха сини пламъци, които вливаха сапфирен огън по всяка вена под кожата му. Костите му сияеха в златно. Човешкото в него изчезваше, но нямаше да е достатъчно. Щеше да изгуби.
Освен ако те първи не нарушаха примирието.
Киса стоеше до вратата и продължаваше да я пази. Тъмното й лице беше безстрастно. Нямаше да ми помогне. Двете гниещи неща продължаваха да пълзят по Джейсън. Само Айви и Брус все още стояха прави. Брус изглеждаше уплашен. Айви изглеждаше развълнувана. Наблюдаваше двамата господари с полуотворени устни, долната изопната от концентрация или вълнение.
Бях успяла да срещна погледа й и това я беше издразнило — много.
Минах през стаята зад Жан-Клод. Когато минавах покрай него, вълните от силата се плеснаха и завихриха около мен като нечия ръка. Продължих да вървя и се изплъзнах, но кожата ми продължаваше да трепери на местата, където ме бе докоснала. Лайното щеше да падне във вентилатора, освен ако не успеех да го спра.
Киса гледаше как преминавам покрай нея с присвити очи. Не й обърнах внимание. Един господар вампир по един. Минах покрай Брус и спрях пред Айви. Тя се взираше покрай мен в двамата господари и не ми обръщаше внимание.
Отворих уста. Докато изговарях думите, тишината се разцепи и звукът се върна към ушите ми с почти болезнен плясък, като от малко свръхзвуково избумтяване.
— Предизвиквам те.
Айви премигна насреща ми, сякаш се бях появила току-що.
— Какво каза?
— Предизвиквам те — повторих аз.
Стараех се лицето ми да е безизразно и много силно се опитвах да не мисля какво правя. Тя се разсмя.
— Ти си луда. Аз съм вампир-господар. Не можеш да ме предизвикваш.
— Но мога да срещам погледа ти — отвърнах й.
Позволих на устните ми да се появи малка усмивка. Опитвах се да държа съзнанието си празно, без мисли, които да ме издадат, без страх, който да прозира, но естествено, щом се замислих за страха, той се появи навит в стомаха ми.
Тя се разсмя, високо и звънтящо, като счупена чаша. Самият звук почти разкъсваше кожата. Какво, по дяволите, правех?
Вятърът натисна гърба ми и почти ме хвърли към нея. Обърнах се назад точно навреме, за да видя как Жан-Клод залита и по ръката му потича кръв. Янос дори не се беше изпотил.
Каквото и да правех, по-добре беше да го правя бързо.
— След като Жан-Клод загуби, ще помоля Янос да го накара да ме чука. Господарят ти ще е играчка за всички и същото се отнася за теб.
Очите ми пробягаха към гниещите неща върху Джейсън. Това беше достатъчен стимул. Обърнах се към Айви и срещнах кафявите й очи.
— Нищо няма да правиш. Дори не можеш да накараш един жалък човек да сведе поглед.
Тя ме погледна ядосано. Гневът й беше незабавен, като пламък от кибритена клечка. Наблюдавах как кафявото на ирисите й се разпростира по целите очи от разстояние по-малко от двадесет сантиметра. Очите й бяха блестящи езера от тъмна светлина. Пулсът ми заплашваше да ме задави, и едно малко гласче в главата ми крещеше: „Бягай, бягай.“ Останах на място и продължих да я гледам в очите.
Тя беше вампир-господар, но млад. След сто години би ме изяла на закуска, но точно сега, тази вечер, може би, само може би, нямаше да може.
Изсъска насреща ми, показвайки зъбите си.
— О, това е впечатляващо — отвърнах аз. — Като куче, което показва зъбите си.
— Това куче може да ти разкъса гърлото — гласът й беше станал нисък и зъл, и пълзеше по гръбнака ми, докато не се наложи да положа почти всичките си усилия да не потреперя.
Не бях уверена, че гласът ми няма да потрепери, затова отвърнах, ниско, меко и много ясно: