— Пробвай се и да видим докъде ще стигнеш.
Айви се стрелна напред, но аз я видях. Почувствах, че тръгва към мен. Хвърлих се назад, надалече от нея, но тя сграбчи ръката ми и ме вдигна във въздуха, подпирайки лакът, така че да може да ме държи така. Силата й беше невероятна. Можеше да счупи ръката ми и аз нямаше да мога да направя абсолютно нищо, за да я спра.
Киса внезапно се озова при нас.
— Веднага я пусни!
Айви ме пусна. Хвърли ме през стаята. Въздухът свистеше около мен, а светът се замъгли толкова бързо, че сякаш бях ослепяла. После въздухът спря да свисти и аз се строполих на земята.
26
„Падане“ не изразява скоростта и внезапността на това да те хвърлят от около три метра височина. Ударих се в стената и се опитах да използвам ръце и длани, за да поема част от удара преди главата ми също да се удари. Плъзнах се надолу, въпреки че плъзване предполага нещо бавно, а в случая нямаше нищо подобно. Строполих се в основата на стената като разбита купчина без дъх, примигваща срещу блестящи, трептящи образи, които все още не можех да оформя в картини.
Първият образ, който видях, беше на разложено лице с парче дълга, тъмна коса, висяща от скалпа. Езикът на вампирката се въртеше иззад счупени зъби, нещо черно и по-гъсто от кръв капеше с плясък от устата й.
Изправих се на колене и открих една костелива ръка, обвита около раменете ми. Изсушената, пълна със зъби уста на блондинката прошепна:
— Ела да си поиграем.
Нещо твърдо и плътно докосна ухото ми. Беше езикът й. Излазих настрани, но ноктите й хванаха якето ми. Ръце, които би трябвало да са крехки като изсушени клонки, но бяха здрави като стоманени пръти.
— Те нарушиха примирието, ma petite. Не мога да го удържа дълго.
Имах възможност да погледна за момент нагоре и да открия Жан-Клод, паднал на колене с ръце, протегнати към Янос. Янос все още стоеше изправен, но не правеше нищо друго. Разполагах с няколко мига, нищо повече.
Спрях да се опитвам да се измъкна от двете вампирки. Те ме налазиха и в бъркотията от ръце, крака и телесни течности извадих браунинга. Стрелях от упор в гърдите на гниещата. Тя залитна, но не падна. В гърба ми се забиха зъби и аз изкрещях.
В стаята изгърмя пистолет, но нямаше време да погледна. Джейсън внезапно се озова при мен и отдръпна русата. Стрелях в разложения череп на брюнетката. Тя най-сетне се строполи на пода в локва течности и желирани крайници. Обърнах се към Жан-Клод и го открих почти проснат на пода, а пред него имаше локва кръв. Едната му ръка все още беше изпъната срещу Янос.
Янос замахна леко и от тялото на Жан-Клод потече кръв като дъга. Той се строполи на пода и от него се понесе сила, която разроши косите ми. Светът внезапно замириса на разложени трупове.
Задавих се и дръпнах спусъка по посока на това дълго черно тяло.
Янос се обърна. Всичко бе като на забавен каданс, сякаш имах цялото време на света да се прицеля и да стрелям отново, но някак бе успял да се обърне с лице към мен, когато натиснах спусъка за втори път. Куршумът го улучи точно в гърдите. Той залитна, но не падна.
Прицелих се в кръглата му, черепоподобна глава. Бялата му паешка ръка се вдигна нагоре и проряза въздуха. Колкото и невероятно да беше, почувствах сякаш невидими нокти раздират ръката ми. Стрелях, но мерникът ми беше малко настрани. Куршумът одраска лицето му.
Той отново замахна към мен и видях как по ръцете ми започва да тече кръв. Плашещ подход. Не болеше чак толкова, не и колкото щеше да боли, ако наистина ме докопаше с ръце.
Прозвуча изстрел от втори пистолет и Янос залитна, когато куршумът го улучи в рамото. Лари стоеше зад него с извадено оръжие.
Зрението ми се замъгли, сякаш зад клепачите ми бе паднала мъгла. Наведох цевта към по-голямата мишена, каквато представляваше горната част на тялото му, и отново дръпнах спусъка. Чух как куршумът на Лари изсвистя във въздуха и се заби в тавана.
Едно изненадано „Хей!“, ме уведоми, че Джейсън все още е там.
Видях, че Янос се отправи към вратата. Беше като да гледаш на забавен кадър през толкова гъста мъгла, че е почти невъзможно да се забележи нещо. Стрелях още два пъти и знам, че го улучих поне веднъж. Когато излезе от стаята, паднах на четири крака и зачаках зрението ми да се проясни. Надявах се да се проясни.
През съсипания си поглед видях, че Жан-Клод продължава да лежи неподвижно в локва от собствената си кръв. Въпросът, който изникна в съзнанието ми беше, дали е мъртъв? Глупав въпрос, когато става дума за вампир, но въпреки това бе първото нещо, което си помислих.
Погледнах назад и видях Джейсън да разхвърля парченца от двете вампирки по пода. Разкъсваше ги с голи ръце, чупеше костите им и ги хвърляше далече една от друга, сякаш чрез директното разрушение можеше да измие онова, което му бяха сторили.