Брус лежеше по гръб до стената. Смокингът му беше подгизнал от кръв. Не можех да кажа със сигурност, но изглеждаше мъртъв. Айви и Киса не се виждаха никъде.
Лари все още стоеше в другия край на стаята с изваден пистолет, сякаш не бе осъзнал, че Янос го няма. Мръщеше се. Всички бяха на крака, всички се движеха, с изключение на Жан-Клод. Мамка му.
Пропълзях към него, понеже не вярвах, че със замъгленото си зрение ще мога да стоя изправена. Сякаш ми отне много дълго време да стигна до него, сякаш не само зрението ми не работеше както трябва.
Когато стигнах до него, зрението ми се беше прояснило. Коленичих в гъстата локва от неговата кръв и го погледнах. Как можеш да провериш дали един вампир е мъртъв? Понякога нямат пулс, не дишат, нито сърцето им бие. Мамка му отново.
Прибрах браунинга в кобура. В момента нямаше нищо, което да мога да застрелям, а ръцете ми трябваха. По ризата ми имаше кръв и за първи път погледнах ръцете си. Изглеждаше сякаш и двете са били одрани от нечии нокти, малко по-дълбоко от нормалното, но щяха да оздравеят. Вероятно дори нямаше да останат белези.
Докоснах рамото на Жан-Клод. Плътта беше мека, много човешка. Завъртях го по гръб. Ръцете му паднаха на земята сякаш бяха без кости, по начин, присъщ на мъртвите. Някакъв номер на нощта беше направил лицето му отново красиво. Най-човешкият вид, в който го бях виждала, като изключим момента, че никой не е толкова красив.
Проверих врата му за пулс. Държах пръстите си притиснати към хладната му кожа и не почувствах нищо. Нещо като сълзи изпълни очите ми, а гърлото ми се стегна. Но нямаше да плача, не още. Дори не бях сигурна, че искам.
Кога един вампир е мъртъв? Има ли такова нещо като сърдечен масаж за неживите? По дяволите, та той дишаше понякога. Имаше сърце и през повечето време то биеше. Това, че не биеше, не можеше да е добър знак.
Нагласих главата му, стиснах носа му и издишах въздух в устата му. Гърдите му се повдигнаха. Опитах още два пъти, но той не започна да диша сам. Разкопчах ризата му и намерих мястото над гръдната му кост. Натиснах веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти и така до петнадесет. Две вдишвания.
Джейсън залитна към мен и падна на колене.
— Мъртъв ли е?
— Не знам.
Помпах с всички сили, достатъчно здраво, че да му счупя някое ребро, ако беше човек, но той не беше. Лежеше по гръб и тялото му помръдваше само когато аз го мръдвах, отпуснато и безкостно, както могат да бъдат само мъртвите. Устните му бяха полуотворени, затворените очи бяха обрамчени от черната дантела на гъстите му мигли. Къдравата черна коса все още обграждаше бялото му лице.
Представих си Жан-Клод мъртъв. Самата аз няколко пъти се бях замисляла дали да не го убия, но сега, когато смъртта му беше факт, не знаех как да се почувствам. Някак не изглеждаше честно. Аз го бях довела тук. Аз го бях помолила да дойде и той беше дошъл. И сега беше мъртъв, наистина съвсем мъртъв. И вината частично беше моя, аз бях отговорна отчасти. Ако щях да убивам Жан-Клод, исках да дръпна спусъка и да гледам как очите му угасват. Не исках да става по този начин.
Погледнах надолу към него. Вече не мислех за него като за Жан-Клод. Това прекрасно тяло най-сетне щеше да гние в гроба, който заслужаваше. Поклатих глава. Не можех да позволя това да се случи, не и ако можех да го спася. Знаех само едно нещо, което всички мъртви уважаваха и желаеха. Кръв. Опитах се още веднъж да му вдъхна живот, с една разлика. Първо размазах кръвта си по устата му. Устните ми докоснаха неговите и вкусих от сладкия, металически вкус на собствената си кръв.
Нищо.
Лари коленичи до нас.
— Къде отиде Янос?
Не беше успял да види през мъглата, но нямах време да обяснявам.
— Наблюдавай вратата и застреляй всичко, което се опита да премине.
— Може ли да пусна момичетата?
— Разбира се.
Бях ги забравила. Бях забравила за Джеф Куинлан. Бях готова да ги заменя всичките за едно примигване от страна на Жан-Клод. Не и ако ми беше предоставена възможност да избирам между двете, но точно в момента те бяха непознати. Той не беше.
— Може би повече кръв — каза Джейсън тихо.
Погледнах го.
— Предлагаш ли?
— Никой от нас не може да го нахрани до степен да възвърне силите си напълно, не и без да умрем, но ще помогна — отвърна той.
— Веднъж вече го храни тази вечер. Можеш ли да дадеш кръв втори път?
— Аз съм върколак. Оздравявам бързо. Освен това кръвта ми е по-добра от човешката, в нея има повече сила.
В този момент наистина го погледнах. Беше покрит със слуз. Голямо черно петно покриваше по-голямата част от едната му буза. Сините му очи не изглеждаха вълчи, изглеждаха обсебени, наранени. Има неща, които нараняват повече от физическите.