— Анита!
Погледнах към стълбите. Лари се беше свил там, сам, с пистолета си. Двете момичета се бяха отдръпнали от вратата. Блондинката отново беше изпаднала в истерия. Не можех да я виня.
Поклатих глава, вдигнах браунинга с две ръце и го насочих към вратата. Втората ръка ми беше нужна за опора. Ръцете ми трепереха леко, което нямаше да помогне особено на мерника ми.
През стаята се понесе сила, която накара кожата ми да настръхне. Човек почти можеше да я помирише, като напарфюмирани чаршафи в мрака. Зачудих се дали двамата с Жан-Клод сме отделили такава сила, докато той се хранеше от мен. Не бях забелязала.
Нещо бяло се появи на вратата. Отне ми секунда, докато разбера какво представлява. Бяла носна кърпичка, завързана за пръчка.
— Какво, по дяволите, е това?
— Флаг за примирие, ma petite.
Не отклоних поглед от стълбите към този гъст, потопен в мед глас. Жан-Клод звучеше по-добре, или по-зле от всякога, а всяка дума беше като козина, която се отъркваше в умореното ми тяло. Гласът му беше достатъчно плътен, че да се увие около всички болежки, които чувствах. Можеше да ги накара да изчезнат. Просто го знаех.
Преглътнах и наведох пистолета към пода.
— Стой извън главата ми, мамка му.
— Моите извинения, ma petite. Усещам вкуса ти в устата си, мога да почувствам ускореното ти сърцебиене, като приятен спомен. Ще овладея ентусиазма си, но с усилие, Анита, с огромно усилие.
Звучеше сякаш съм му позволила малко секс и сега иска още.
Погледнах към него. Стоеше до полуголото тяло на Джейсън. Джейсън се взираше в тавана с натежали очи, сякаш беше полузаспал. От две малки прободни рани на врата му се стичаше кръв. Не изглеждаше като да е почувствал кой знае каква болка. Всъщност изглеждаше сякаш му е харесало. Бях поела основната част от нуждата на Жан-Клод и Джейсън беше получил по-меко отношение. Браво на него.
— Може ли да поговорим? — откъм коридора се разнесе мъжки глас.
Не можех да го позная. По дяволите, имах проблем да се фокусирам върху каквото и да било, камо ли върху това чий е безплътният глас.
— Анита, какво искаш да направя? — попита Лари.
— Това е знаме за примирие — отвърнах аз.
Думите ми прозвучаха слято, въпреки че бяха достатъчно разбираеми. Чувствах се почти като пияна или дрогирана. Беше лошо напиване, опасно.
През вратата пристъпи Магнус. За момент си помислих, че ми се привиждат разни неща. Беше толкова неочаквано. Беше облечен изцяло в бяло, от смокинга до обувките. Платът сякаш сияеше в контраст с тъмната му кожа. Дългата му коса беше привързана с хлабава бяла панделка. В едната си ръка държеше пръчката с бялата кърпичка. Вървеше надолу по стълбите грациозно, сякаш с танцови стъпки. Не беше присъщото на вампирите плъзгане, но беше близко. Лари продължаваше да го държи на мушка.
— Стой, където си — каза той.
Звучеше леко уплашен, но сякаш наистина го мислеше. Пистолетът беше насочен точно и стабилно.
— Вече обсъдихме момента, че сребърните патрони не действат на феите.
— Кой казва, че патроните ми са сребърни? — попита Лари.
Беше добра лъжа. Гордеех се с него. Определено бях твърде отнесена, че да успея да я измисля.
— Анита? — Магнус погледна покрай Лари, сякаш последния го нямаше там, но все пак не пристъпи по оставащите стъпала.
— Ако съм на твое място, бих направила каквото ми казва, Магнус. А сега, какво искаш?
Магнус се усмихна и разтвори ръце настрани от тялото, предполагам, за да покаже, че е невъоръжен. Но и двамата с Лари знаехме, че не оръжията го правят опасен.
— Не ви мисля злото. Знаем, че Айви първа наруши примирието. Серефина предлага най-искрените си извинения. Моли да дойдете директно в залата й за аудиенции. Без повече изпитания. Всички ние бяхме непростимо груби към гостуващ господар.
— Вярваме ли му? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.
— Казва истината — отвърна Жан-Клод.
Чудесно.
— Нека премине, Лари.
— Сигурна ли си, че е добра идея?
— Не, но все пак го пусни.
Лари насочи пистолета към пода, но не изглеждаше доволен. Магнус слезе по стълбите усмихвайки се, най-вече на Лари. Мина покрай него и демонстративно му обърна гръб. Почти ме накара да поискам Лари да го застреля.
Спря на няколко стъпки от нас. Все още бяхме на пода, седнали или, в случая на Джейсън, легнали. Магнус погледна надолу към нас, развеселен или съсредоточен.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попитах аз.
Жан-Клод ме погледна.
— Изглежда двамата се познавате.
— Това е Магнус Бувие — отвърнах аз. — Какво правиш тук с тях?