Той разхлаби папийонката си и отвори стегнатата яка. Бях почти сигурна какво иска да ми покаже, но от пода не можех да видя. Не бях сигурна, че мога да се изправя, без да се изтърся обратно на земята.
— Ако искаш да погледна, ще трябва да дойдеш тук долу.
— С удоволствие.
Той коленичи пред мен на по-малко от две стъпки. На врата му имаше два зарастващи белега.
— Мамка му, Магнус. Защо?
Той ме погледна и очите му се отклониха към окървавената ми китка.
— Бих могъл да те попитам същото.
— Дадох кръв, за да спася живота му. Какво е твоето извинение?
Той се усмихна.
— Нищо толкова благородно.
Магнус развърза панделката и остави косата си да се развява като завеса. Погледна ме с тюркоазносините си очи и пропълзя на четири крака към Жан-Клод. Движеше се сякаш имаше мускули на места, на които хората нямат. Беше като да наблюдаваш движенията на огромна котка. Хората просто не се движат по този начин.
Коленичи пред Жан-Клод, толкова близо, че почти се докосваха. Отметна косата си на една страна и предложи врата си.
— Не — отвърна Жан-Клод.
— Какво става? — попита Лари.
Беше добър въпрос, а аз нямах добър отговор. Нямах даже лош отговор.
Магнус се измъкна от бялото си сако и го остави да се свлече на земята. Разкопча маншета на дясната си китка и нави ръкава назад. Предложи голата си китка на Жан-Клод. Кожата беше гладка и здрава. Жан-Клод взе ръката му и я повдигна до устните си.
За малко да отвърна очи, но в крайна сметка не го направих. Да погледна настрани щеше да е да лъжа себе си. Преструваш се, че не се случва, но не е така.
Жан-Клод прокара устни по кожата, след което пусна ръката на Магнус.
— Предложението е щедро, но ако добавя кръвта ти към тяхната, наистина ще се напия.
— Ще се напиеш? — попитах аз. — За какво, по дяволите, говориш?
— Ах, ma petite, наистина умееш да използваш думите.
— Млъкни.
— Загубата на малко кръв те прави свадлива — отвърна той.
— Разкарай се.
Той се разсмя — сладък звук. Вкусът му не подлежеше на описание, беше като някакъв забранен сладкиш, който е не просто калоричен, но и отровен. Но какъв начин да си отидеш само.
Магнус остана на колене, взрян в смеещия се вампир.
— Няма ли да ме вкусиш?
Жан-Клод поклати отрицателно глава, сякаш не си вярваше достатъчно, че да проговори. Очите му блестяха с потиснат смях.
— Кръвта беше предложена.
Магнус пропълзя обратно към мен. Косата му беше паднала на една страна, така че едното му око оставаше скрито и блестеше като скъпоценен камък през нея. Очите просто не трябваше да имат подобен цвят. Той пропълзя до мен, докато лицата ни застанаха само на няколко сантиметра едно от друго.
— Пинта кръв, фунт плът — прошепна той, навеждайки се към мен сякаш за целувка.
Отдръпнах се назад, по-далече от него и изгубих равновесие. Озовах се по гръб на пода. Това не беше подобрение на ситуацията. Магнус пропълзя над мен, все така на четири крака. Допрях браунинга до гърдите му.
— Разкарай се или си понеси последствията.
Магнус изпълзя назад, но не твърде далече. Изправих се до седнало положение и продължих да държа пистолета насочен към него. Цевта се клатеше повече от обичайното.
— За какво става дума?
Жан-Клод отговори:
— Янос говореше как ще вземе кръв и плът от нас тази вечер. Като извинение Серефина ни предлага кръв и плът.
Погледнах към Магнус, който все така стоеше на четири крака и все така изглеждаше див и опасен. Наведох пистолета.
— Не, благодаря.
Магнус седна на пода и прокара ръце през косата си, отмятайки я от лицето си.
— Отказахте предложението на Серефина за мир. Отказвате ли да приемете и извинението й?
— Заведи ни при Серефина и ще си направил това, което се иска от теб — отвърна Жан-Клод.
Магнус ме погледна.
— А ти какво ще кажеш, Анита? Доволна ли си от това, че ще те заведа при Серефина? Приемаш ли извинението?
Поклатих глава.
— Защо да го правя?
— Анита не е господар — отвърна Жан-Клод. — Трябва да питаш за моето отмъщение или опрощение.
— Правя каквото ми беше казано — отвърна той. — Тя предизвика Айви на изпитание на волите. Айви загуби.
— Не аз я хвърлих през стаята — отвърнах аз.
Жан-Клод се намръщи.
— Тя прибягна до груба сила, ma petite. Не можа да победи чрез силата на волята си или чрез вампирска хитрост срещу човешко същество — внезапно изглаждаше много сериозен. — Тя изгуби… срещу теб.
— Е, и?
— Тоест, ma petite, ти се провъзгласи за господар и доказа претенциите си.
Поклатих глава.
— Това е нелепо. Аз не съм вампир.
— Не съм те обявил за вампир-господар, ma petite. Казах, че си господар.