Усмихна се, докато го изричаше, но около очите му имаше напрежение, неволно присвиване на ръцете.
— Не ти харесва да си куче на каишка.
— Може би, но не мога да направя кой знае какво по въпроса — той пристъпи към стълбите. — Ще се качваме ли?
Жан-Клод спря в основата на стълбите.
— Нужна ли ти е някаква помощ, ma petite? Взех доста от кръвта ти. Ти не се възстановяваш толкова бързо, колкото вълка ми.
В интерес на истината, стълбите ми изглеждаха по-дълги, отколкото когато бях слизала по тях. Въпреки това поклатих глава.
— Ще се справя.
— Не се съмнявам в това, ma petite — той пристъпи по-близо до мен, но не прошепна, вместо това го чух с ума си. — Слаба си, ma petite. Позволи ми да ти помогна.
— Престани да го правиш, по дяволите.
Той се усмихна и въздъхна.
— Както искаш, ma petite.
Тръгна по стълбите, сякаш щеше да полети, едва ги докосваше. Лари и момичетата вървяха след него. Никой от тях не изглеждаше уморен. Аз се влачех отзад, а Джейсън завършваше колоната. Очите му изглеждаха празни. Може и да е било приятно, но даряването на толкова много кръв си е тежко, дори и за косматковците. Дали щеше да се съгласи, ако Жан-Клод му беше предложил да го носи по стълбите?
Джейсън забеляза, че го гледам, но не се усмихна, просто отвърна на погледа. Може би и той щеше да откаже. Тази вечер всички бяхме доста неотзивчиви.
27
Копринените завеси бяха разтворени. В далечния десен ъгъл на стаята имаше поставен трон. Нямаше друга дума, с която да се опише предметът. Стол просто не пасваше на златното, покрито със скъпоценности нещо. На пода около трона бяха разхвърляни възглавнички на купчини, сякаш трябваше да са покрити с момичета от харема или поне с малки разглезени кученца. Върху тях нямаше нищо. Картината приличаше на празна сцена, очакваща появата на актьорите.
Малък гоблен беше отместен настрани и разкриваше врата. Тя беше подпряна отворена с триъгълно парче дърво. През нея нахлуваше пролетен въздух и прогонваше миризмата на разложено. Понечих да кажа: „Дайте, момичета“, но вятърът се промени. Задуха по-силно, по-студено и осъзнах, че въобще не е вятър. Кожата ми настръхна, мускулите по ръцете и раменете ми потрепериха.
— Какво е това? — попита Лари.
— Призраци — отвърнах аз.
— Призраци ли? И какво, по дяволите, търсят тук?
— Серефина може да призовава призраци — отвърна Жан-Клод. — Това е уникална способност за вида ни.
Киса се появи на вратата. Дясната й ръка висеше свободно край тялото. По нея бавно се стичаше кръв.
— Твое дело ли е? — попитах аз.
Лари кимна.
— Прострелях я, но това като че ли не я забави особено.
— Наранил си я.
Очите на Лари се разшириха.
— Страхотно.
Не звучеше страхотно, като го казваше. Ранените вампири-господари стават адски сприхави.
— Серефина ви приканя да излезете — каза Киса.
Магнус се отпусна на възглавниците, подобно на котка. Изглеждаше, сякаш и преди се е свивал на тях.
— Няма ли да дойдеш? — попитах аз.
— Вече съм виждал представлението.
Жан-Клод тръгна към вратата. Джейсън го последва, но на няколко стъпки, като добро куче.
Двете момичета са държаха за сакото на Лари. Той беше този, който ги бе освободил. Бяха го видели да стреля по лошите. Беше герой. И като всички добри герои щеше да загине, докато ги защитава.
Жан-Клод внезапно се озова до мен.
— Какво има, ma petite?
— Може ли момичетата да излязат през входната врата?
— Защо?
— Защото каквото и да се намира отсреща, е голямо и лошо и аз искам да не са там.
— Какъв е проблемът? — попита Джейсън.
Стоеше леко на една страна. Свиваше и разпускаше ръцете си. Преди тридесетина минути изглеждаше доста по-спокоен, но нима всички не бяхме така?
Жан-Клод се обърна към Киса.
— Този прав ли беше? — посочи той към Магнус. — Момичетата свободни ли са да си вървят?
— Господарката ни казва, че могат да си идат.
Той се обърна към момичетата.
— Вървете.
Те се спогледаха, после се обърнаха към Лари.
— Сами ли? — попита русата.
Брюнетката поклати глава.
— Хайде, Лиса, пускат ни да си вървим. Хайде — тя погледна към Лари. — Благодаря.
— Просто си вървете вкъщи — отвърна той. — В безопасност.
Тя кимна и се отправи към далечната врата, а Лиса се бе залепила за нея. Бяха оставили вратата към стаята отворена, така че ги наблюдавахме, докато излизаха през входната. Нищо не ги нападна. Нямаше писъци, които да прорежат нощта. Виж ти.
— Сега готова ли си, ma petite? Трябва да поднесем почитанията си.
Той пристъпи напред, без да сваля поглед от мен. Джейсън вече беше край него с нервно потръпващи ръце.