Кимнах и застанах зад Жан-Клод. Лари застана до мен като втора сянка. Можех да почувствам страха му като трептене по кожата си.
Разбирах защо е уплашен. Янос беше победил Жан-Клод. Янос се страхуваше от Серефина, което означаваше, че тя може да отнесе Жан-Клод, без дори да се изпоти. А щом тя можеше да ликвидира вампира, който е на наша страна, значи ние нямаше да сме кой знае какво предизвикателство. Ако бях умна, щях да я застрелям в мига, в който я зърна. Разбира се, ние бяхме тук, за да поискаме помощта й. Това някак ограничаваше възможностите ми.
Хладният вятър си играеше с косите ни, сякаш имаше малки ръчички. Беше почти жив. Никога не бях чувствала вятър, който да ме кара да искам да го отпъдя, като твърде настойчив ухажор. Въпреки това не бях уплашена. А трябваше да бъда. Не от призраците, от нещото, което ги бе призовало. Вместо това се чувствах отдалечена и леко нереална. Кръвозагубата води до това.
Минахме през вратата и слязохме по две каменни стъпала. Задната страна на къщата беше украсена с редици малки, чепати плодни дръвчета. Точно отвъд овощната градина имаше стена от мрак. Беше плътна стена от сенки, толкова черна, че не можех да видя през нея. Голите клонки се открояваха на фона на мрака.
— Какво е това? — попитах аз.
— Някои от нас могат да изплитат сенките и мрака около себе си — отвърна Жан-Клод.
— Знам. Видях го, когато убиха Колтрейн, но това е шибана стена.
— Впечатляващо е — отвърна той.
Гласът му беше много равен, делови. Погледнах към него, но дори на ярката лунна светлина не успях да разчета лицето му.
Иззад тъмнината проблесна бяла светлина. Лъчи от студена, бледа светлина пронизаха мрака. Светлината погълна мрака, както пламъците поглъщат хартията, тъмнината се разпадна и изчезна, докато светлината я унищожаваше. Когато и последната частица от мрака се стопи, насред дърветата се появи бледа фигура.
Дори и от това разстояние не можеше да се сбърка с човек, но тя не се и опитваше да мине за такъв. Над главата й се виеше бледо, бяло сияние, блестящ облак, който се рееше на няколко метра подобно на безцветен неон. От него изскочиха смътни фигури, след което се върнаха обратно.
— Това каквото си мисля ли е? — попита Лари.
— Призраци — отвърнах аз.
— Мамка му.
— И аз това казвам.
Призраците отлетяха към дърветата и увиснаха по мъртвите клони като пяна от ранни цветчета, ако приемем, че цветчетата могат да се движат и гърчат, и сияят.
Странният вятър духна срещу лицето ми и развя косата ми назад. Дълга, тънка линия от фосфоресциращи фигури се завихри навън. Призраците полетяха стремително към нас, придвижвайки се ниско до земята.
— Анита!
— Просто не им обръщай внимание, Лари. Всъщност не могат да те наранят, докато се движиш и не им обръщаш внимание.
Първият призрак беше дълъг и тънък, с широко отворена в писък уста, която приличаше на пръстен от пушек. Удари ме в средата на гърдите и шокът премина през мен като електричество. Мускулите по ръцете ми се свиха от удара. Лари ахна.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Джейсън.
Пристъпих напред.
— Продължавайте да вървите и не им обръщайте внимание.
Не беше нарочно, но крачките ми ме изведоха пред Жан-Клод. Следващият призрак профуча през лицето ми. Почувствах моментно задушаване, но продължих да вървя и то премина.
Жан-Клод докосна ръката ми. Погледнах лицето му и не бях сигурна какво видях. Определено се опитваше да ми каже нещо. Той пристъпи пред мен, като продължаваше да ме гледа съсредоточено.
Кимнах и го оставих да води. Не ми струваше нищо.
— Това не ми харесва — каза Лари напевно.
— Нито на мен — отвърна Джейсън.
Той се опитваше да прогони малък вихър от белота, подобна на питомна мъгла. Колкото повече я удряше, толкова по-плътна ставаше тя. В мъглата започваше да се оформя лице.
Пристъпих до него и сграбчих ръцете му.
— Не й обръщай внимание.
Малкият призрак се покатери на рамото му. Имаше голям подут нос и две полуоформени очи.
Ръцете на Джейсън се напрегнаха под моите.
— Всеки път, щом ги забележиш, им даваш сила да се проявят — казах аз.
Един призрак ме удари по гърба. Приличаше на парче движещ се лед в средата на тялото ми. Изпълзя отпред, подобно на студено въже, което някой издърпва. Усещането беше адски разстройващо, но не беше продължително. Дори не болеше.
Призракът се гмурна в гърдите на Джейсън и той извика. Единствено хватката ми му попречи да използва ноктите си. Всеки мускул в тялото му потрепваше като при кон, нападнат от мухи. Той се изкриви, когато призракът премина през него и ме погледна с изпълнени с ужас очи. Беше приятно да знам, че и той може да бъде уплашен. Вампирките изглежда бяха отнели някаква част от куража му с изгнилите си ръце. Не можех да го виня. И аз щях да съм наплашена.