Лари подскочи, когато един призрак излезе от него, но това беше всичко. Очите му бяха леко разширени, но той знаеше къде е опасността и това определено не бяха призраците.
Жан-Клод застана до нас.
— Какво има, вълчо мой?
В гласа му имаше предупредителна нотка, гняв. Домашният му любимец не защитаваше репутацията си.
— Наред сме — отвърнах аз. Стиснах ръката на Джейсън, очите му все още бяха разширени, но кимна. — Ще се оправим.
Жан-Клод отново се отправи към далечната бяла фигура. Движенията му бяха грациозни, спокойни, сякаш въобще не се страхуваше, за разлика от нас. Може и така да беше. Дръпнах Джейсън с мен. Лари беше застанал зад гърба ми. Тримата вървяхме като нормални човешки същества зад Жан-Клод. Изглеждахме като послушни малки войници, с изключение на факта, че държах върколака за ръка. Ръката му се потеше обилно. Не можех да си позволя един изпаднал в истерия върколак. Дясната ми ръка беше все така свободна, за да може да посегне за пистолет или нож. Веднъж вече ги бяхме наранили; ако не се държаха прилично, щяхме да довършим започнатото. Или поне да загинем, опитвайки се.
Жан-Клод ни водеше през оголените дървета, а призраците пълзяха около пустите клони като змии фантоми. Спря се на няколко крачки от вампира. Почти очаквах да се поклони, но не го направи.
— Поздравявам те, Серефина.
— Поздравявам те, Жан-Клод.
Беше облечена в обикновена бяла рокля, която падаше на вълни от блестяща тъкан върху краката й. Бели ръкавици покриваха почти изцяло ръцете й. Косата й беше сива, тук-там прошарена с бяло и беше без украса, с изключение на една сребърна панделка с перли. Не беше точно панделка, може би диадема или нещо подобно. Лицето й беше белязано от годините. Имаше деликатен грим, но не достатъчно, за да скрие факта, че е стара. Вампирите не стареят. Това беше цялата идея, нали?
— Ще влезем ли вътре? — попита тя.
— Ако искаш — отвърна Жан-Клод.
Тя се усмихна леко.
— Можеш да ме придружиш вътре, както правеше в отминалите дни.
— Но това не са отминалите дни, Серефина. Сега и двамата сме господари.
— Много господари ми служат, Жан-Клод.
— Аз служа единствено на себе си — отвърна той.
Тя го погледна за момент, след което кимна.
— Разбрах те. А сега бъди кавалер.
Жан-Клод си пое въздух достатъчно дълбоко, за да чуя преминаването през устните му. Предложи й ръката си и тя прокара една облечена в ръкавица длан през неговата и я постави на китката му.
Призраците се спуснаха надолу зад нея, като голям летящ влак. Отъркаха се в нас, карайки кожата ни да настръхне, след което се издигнаха нагоре и започнаха да се вият на около три метра над земята.
— Можете да повървите с нас — каза Серефина. — Няма да ви тормозят.
— Успокояващо — отвърнах аз.
Тя се усмихна отново. Беше трудно да се определи на лунната светлина и призрачното сияние, но очите й бяха бледи, може би сиви, може би сини. Не беше нужно да виждам цвета, за да не харесам погледа.
— Очаквах с нетърпение да се срещнем, некроманте.
— Ще ми се да можех да кажа същото.
Усмивката не се разшири и не изчезна, въобще не помръдна. Сякаш лицето й бе добре сглобена маска. За момент вдигнах поглед към очите й. Не се опитаха да ме засмучат, но в тях имаше енергия, дълбок пламък, който напираше към повърхността на самата й същност, като затрупан огън. Едно погрешно преместване на клонка и пламъците щяха да изскочат и да ни погълнат целите. Не можех да преценя възрастта й, пречеше ми. Никога не бях срещала някой, който е способен да ми попречи — да ме излъже да повярвам, че е по-млад, да, но не и просто да ме погледне гневно и да ми попречи.
Тя се обърна и мина през вратата. Жан-Клод й помогна със стълбите, сякаш имаше нужда. Ефектът от кръвозагубата изчезваше и започвах да се чувствам реална, жива и желаеща да остана такава. Може би се дължеше на топлината от ръката на Джейсън. На потта по дланта му. На самото му същество. Внезапно се почувствах уплашена, а тя дори не ми беше направила нещо.
Призраците се вляха в къщата — някои през вратата, други през стените. Докато човек ги наблюдаваше как се измъкват от дървото, почти очакваше да има някакъв звук, като плясване, но беше съвсем тихо. Немъртвите не издават звуци.
Призраците отскачаха от тавана като балони с хелий, изливаха се по стената зад трона като бяла вода. Край пламъците на свещите бяха полупрозрачни като мехурчета.
Серефина седна в ъгъла на трона си. Магнус се сви върху възглавниците в краката й. За момент в очите му проблесна гняв и изчезна. Не му харесваше да е момчето-играчка на Серефина. Това му спечели точка в тефтера ми.