— Ела, седни до мен, Жан-Клод — каза тя.
Посочи към възглавниците от другата страна на Магнус. Щяха да представляват интересна гледка.
— Не — отвърна Жан-Клод.
Тази единствена дума беше достатъчно предупреждение. Извадих бавно ръката си от дланта на Джейсън. Ако наистина щяхме да се бием, щях да се нуждая от двете си ръце.
Серефина се разсмя и с този звук силата й се разкри и изля върху нас, нещастните хора.
Удари ме като табун галопиращи коне. Цялото ми тяло завибрира от нея. Устата ми беше твърде пресъхнала, че да преглътна и някак не успявах да си поема напълно въздух. Не беше нужно да ме докосва или наранява. Можеше просто да си стои на трона и да ме замеря със сила. Можеше да смели костите ми на прах от безопасно разстояние.
Нещо ме докосна по рамото. Извих се и се обърнах, а чувството беше като от движение на забавен каданс. Беше трудно да се съсредоточа върху лицето на Жан-Клод, но щом го направих, смазващата сила намаля като океанска вода, отдръпваща се от брега.
Поех дълбоко въздух, потръпвайки, после още веднъж и всеки следващ дъх ставаше все по-спокоен.
— Илюзия — прошепнах. — Шибана илюзия.
— Да, ma petite.
Той се извърна от мен и отиде при Лари и Джейсън, които все още стояха омагьосани.
Погледнах към трона. Призраците бяха оформили блестящ ореол около нея, много впечатляващо. Но не толкова впечатляващо, колкото очите й. Мярнах очите й само за миг, който сякаш продължи вечно, след това се загледах с всички сили в края на роклята й.
— Можеш ли да срещнеш погледа ми?
Поклатих отрицателно глава.
— Не.
— Възможно ли е да си толкова могъщ некромант, при положение, че не можеш да ме погледнеш в очите?
Аз не просто избягвах погледа й. Бях се прегърбила. Поизправих се леко, но не вдигнах поглед.
— Ти си само на около 600 години — повдигнах леко очи, сантиметър по сантиметър нагоре по бялата рокля, докато можех да видя брадичката й. — Как, по дяволите, си станала толкова силна за този период?
— Толкова ненужно перчене. Погледни ме в очите и ще ти отговоря.
Поклатих глава.
— Нямам чак такова желание да узная.
Тя се подсмихна, нисък и мрачен звук. Плъзна се по гръбнака ми като нещо отвратително и полуживо.
— А, Янос, Айви, толкова е хубаво, че се присъединихте към нас.
Янос се плъзна през вратата редом с Айви. Изглеждаше по-човешки, отколкото при първата ни среща. Кожата му беше бледа, но имаше плът. Лицето му беше все така тънко и не би могъл да мине напълно за човек, но изглеждаше по-малко чудовищен. Освен това изглеждаше излекуван.
— Проклятие.
— Някакъв проблем ли има, некроманте? — попита Серефина.
— Мразя да хабя толкова куршуми.
Тя отново се подсмихна по онзи нисък начин. Накара кожата ми да се стегне.
— Янос е много талантлив.
Той мина покрай нас. Можех да видя дупките от куршуми по ризата му. Поне бях съсипала дрехите.
Айви изглеждаше превъзходно. Нима беше избягала, щом бе започнала стрелбата? Дали беше оставила Брус да умре?
Янос падна на едно коляно сред възглавниците. Айви коленичи с него. Останаха така, с наведени глави, в очакване тя да ги забележи.
Киса се премести, за да застане край Магнус. Кървеше и държеше ръката си близо до тялото. Погледна от двата коленичили вампира към Серефина и обратно. Изглеждаше… притеснена.
Нещо се подготвяше. Нещо неприятно. Тя ги остави на колене и изрече:
— Какво те води при мен, Жан-Клод?
— Смятам, че имаш нещо, което ми принадлежи — отвърна той.
— Янос.
Янос се изправи и отиде обратно при вратата. За момент изчезна от поглед, след което се върна обратно с голям платнен чувал, подобен на онзи, който би подхождал на Дядо Коледа. Развърза връзките, които го държаха затворен, и изсипа съдържанието в краката на Жан-Клод. Парчета дърво, никое достатъчно голямо, че да става за кол, в средна по големина купчина. Дървото беше тъмно и полирано на местата, където не бе побеляло от пресни белези.
— С моите почитания — каза Янос.
Изтръска последните парчета дърво от чувала и коленичи обратно при стъпалата.
Жан-Клод се загледа в натрошеното дърво.
— Това е детинско, Серефина. Нещо, което бих очаквал от теб преди няколко века. Сега… — той посочи към призраците и всичко останало. — Как си успяла да подчиниш Янос? Някога се страхуваше от него.
— Кажи какво искаш, Жан-Клод, преди да стана нетърпелива и лично да те предизвикам.
Той се усмихна и се поклони грациозно с ръце край тялото, като актьор. Когато се изправи, усмивката беше изчезнала. Лицето му бе като красива маска.