— Ксавие се намира на твоя територия.
— Нима смяташ, че ще усетя присъствието на домашната ти некромантка, но ще пропусна това на Ксавие? Знам, че е тук. Ако ме предизвика, ще се разправя с него. Кажи какво друго има, или това беше всичко? Нима си изминал целия този път, за да ме предупредиш? Колко трогателно.
— Сега разбирам, че си по-силна от Ксавие — отвърна Жан-Клод, — но той избива хора. Не става дума само за атаката над къщата на изчезналото момче, а за много убийства. Започнал е отново да избива домашните си любимци. Привлича внимание към всички нас.
— Тогава нека Съветът го убие.
— Ти си господар на тази територия, Серефина, твое задължение е да съблюдаваш закона.
— Не се опитвай да ми казваш какви са задълженията ми. Бях на векове, когато ти умря. Не беше нищо повече от катамит14 за вампирите, които те желаеха. Нашият красив Жан-Клод.
В устата й „красив“ прозвуча като нещо лошо.
— Знам какво бях, Серефина. А сега съм Господар на града и следвам законите на Съвета. Не трябва да позволяваме в територията ни да се избиват хора. Вреди на бизнеса.
— Нека Ксавие избие стотици. Винаги има още — отвърна тя.
— Готино отношение — подхвърлих аз.
Тя насочи вниманието си към мен и ми се прииска да не бях казвала нищо. Силата й пулсираше срещу ми като огромно туптящо сърце.
— Как смееш да ме порицаваш — изрече Серефина. Копринената й рокля прошумоля, докато се изправяше.
Никой друг не помръдна и чух как роклята й се плъзга по възглавниците и пода, докато се приближаваше. Не исках да ме докосва. Втренчих се в очертанията на тялото й и видях как облечената в ръкавица ръка се стрелва напред. Ахнах. По ръката ми потече кръв.
— Мамка му!
Порязването беше по-дълбоко от това на Янос и болеше повече. Срещнах погледа й, гневът ме правеше храбра или глупава. Очите й бяха изцяло бели, като пленени луни, блестящи от лицето й. Очите й ме зовяха. Искаше ми се да се хвърля в бледите й ръце, да почувствам тези меки устни и острата сладка милувка на зъбите й. Исках да почувствам как тялото й прегръща моето. Исках да ме държи, както майка ми го бе правила някога. Щеше да се грижи за мен винаги, и никога нямаше да ме напусне, да умре, да ме изостави.
Това ме спря. Застанах съвсем неподвижно. Стоях на ръба на възглавниците. Краят на роклята й се разливаше в краката ми. Можех да протегна ръка и да я докосна. Страхът накара сърцето ми да затупти в главата. Можех да почувствам пулса си с език.
Тя протегна широко ръце.
— Ела при мен, дете, и аз винаги ще бъда с теб. Ще те прегръщам завинаги.
В гласа й се съдържаше всичко добро: топлина, храна, подслон от всички страшни неща, от разочарованието. В този момент знаех, че е необходимо само да пристъпя в обятията й и лошите неща ще изчезнат.
Стоях там със свити в юмруци ръце. Кожата ми ме болеше от желанието тя да ме докосне, да ме прегърне. От ръката ми все още течеше кръв на мястото, където ме бе порязала. Прокарах пръсти през раната, правейки болката по-остра.
Поклатих глава.
— Ела при мен, дете. Ще бъда твоя майка завинаги.
Намерих гласа си. Звучеше прегракнало, задавено, но въпреки това се появи.
— Всичко умира, кучко. Ти не си безсмъртна, никой от нас не е.
Почувствах как силата й потрепва, като камъче хвърлено в езеро и отстъпих крачка назад, после още една. Нужно ми беше цялото ми самообладание да не побягна от стаята и да продължа да бягам, без да се обръщам. Да бягам и да бягам. Далече от нея.
Не побягнах. Всъщност останах на около две крачки и се огледах наоколо. Другите явно не си бяха губили времето. Янос стоеше до Жан-Клод. Не пробваха вампирските си номера един върху друг, но заплахата беше очевидна. Киса стоеше на една страна, а кръвта й капеше по възглавниците в краката й. На лицето й имаше изражение, което не можех да разчета. Беше почти смайване. Айви се беше изправила и ме гледаше, усмихваше се доволно, че почти бях паднала в ръцете на Серефина.
Аз не бях доволна. Никой не беше успявал да се приближи толкова близо, дори Жан-Клод. Бях повече от уплашена. Кожата ми бе студена. Бях разрушила хватката й над мен, но беше само временно. Може и да не успееше да ме примами с ума си, но бях почувствала съзнанието й да се отърква в моето. Ако пожелаеше, можеше да ме притежава. Нямаше да е приятно. Без илюзии, без номера, просто груба сила и щеше да ме има. Никога нямаше да изтичам в прегръдките й, но можеше да пречупи съзнанието ми. Това бе способна да направи.
Осъзнаването на това беше почти успокоително. Ако нямаше нищо, с което да мога да го предотвратя, можеше и да не се притеснявам за него. Притеснявай се за нещата, които можеш да контролираш, останалите или ще се наредят, или ще те убият. И в двата случая без повече притеснения.