— Съвсем права си, некроманте — каза Серефина. — Всички в тази стая сме смъртни. Вампирите могат да живеят дълго, много дълго. Това ни кара да забравяме, че сме смъртни. Но безсмъртието убягва дори на нас.
Не беше въпрос и бях съгласна с всичко, което каза, така че я погледнах.
— Янос ми каза, че около теб има аура на сила, некроманте. Каза, че я е използвал срещу теб, както би направил с друг вампир. Аз направих същото, когато те порязах. Никога не съм виждала друг човек, който може да бъде наранен по този начин.
— Не знам за каква аура говориш.
— Тя ти позволи да се измъкнеш от магията ми. Никой човек не би ми устоял, както и малцина вампири.
— Радвам се, че съм способна на нещо, което те впечатлява.
— Не съм казвала, че съм впечатлена, некроманте.
Свих рамене.
— Добре, може да не ти пука за хората или за това да останеш незабелязана. Не знам за Съвета ви и какво ще ти направят, задето не ни помагаш. Но знам какво ще направя аз.
— Какви ги бръщолевиш, човече?
— Аз съм екзекуторката на вампири за този щат. Ксавие и бандата му отвлякоха младо момче. Искам го обратно живо. Или ще ми помогнеш да го върна живо, или ще ида в съда и ще получа смъртна присъда за теб.
— Жан-Клод, говори с нея или ще я убия.
— Зад гърба й е силата на човешките закони, Серефина.
— Какво са човешките закони за нас?
— Съветът казва, че те управляват нас, както управляват и хората. Да откажеш да се подчиниш на човешките закони, е същото като да скъсаш със Съвета.
— Не ти вярвам.
— Можеш да усетиш истината в думите ми. Никога не съм можел да те излъжа, нито преди двеста години, нито сега — гласът му беше много спокоен, много сигурен.
— Кога влезе в сила този нов закон?
— Когато Съветът осъзна предимствата на това да си общоприет. Те искат парите, властта, свободата да ходят спокойно по улиците. Вече не искат да се крият, Серефина.
— Вярваш в това, което казваш, това поне е истина — отвърна му тя.
Обърна очи към мен и тежестта на този поглед, дори и като гледах настрани, беше като от гигантска ръка, която ме притиска надолу. Останах на крака, но се изискваше усилие. Човек трябваше да се прекланя пред подобна сила. Да пълзи пред нея. Да я боготвори.
— Престани, Серефина — казах аз. — Евтините ти психономерца няма да сработят и ти го знаеш.
Студената буца в корема ми не беше толкова сигурна.
— Страхуваш се от мен, човеко. Мога да вкуся страха ти с опакото на езика си.
О, чудно.
— Да, плашиш ме. Вероятно плашиш всички в тази стая. И какво от това?
Тя изправи всеки сантиметър на високата си слаба фигура. Гласът й внезапно стана мек и се плъзна по кожата ми като козина.
— Ще ти покажа.
Махна с една облечена в ръкавица ръка. Напрегнах се в очакване на друго порязване, но то така и не се случи. Въздухът беше разцепен от писък, който ме накара да се завъртя рязко.
По лицето на Айви се стичаше кръв. Още едно порязване се появи на голата й ръка. Още две на лицето. Дълги порезни рани с всеки жест от страна на Серефина.
Айви изпищя.
— Серефина, моля те! — падна на колене сред ярките възглавници с една ръка, протегната към вампирката. — Серефина, господарке, моля те.
Серефина се носеше около нея с плавни движения.
— Ако беше удържала темперамента си, сега те щяха да са наши. Познавам сърцата им, умовете им, най-дълбоките им страхове. Щяхме да ги пречупим. Щяха да нарушат примирието и да пируваме с тях, докато се наситим.
Почти се бе изравнила с мен. Исках да отстъпя назад, по-далече от нея, но можеше да го приеме като знак за слабост. Роклята й се отърка в крака ми и спря да ми пука. Не исках да ме докосва. Отстъпих назад и тя хвана китката ми. Дори не я бях видяла да се движи.
Зяпнах облечената с копринена ръкавица ръка сякаш беше змия, която току-що се е увила около мен. По дяволите, предпочитах змия.
— Ела, некромантке, помогни ми да накажа тази лоша вампирка.
— Не, благодаря — отвърнах аз.
Гласът ми звучеше треперливо, синхронен на туптенето в корема ми. Все още не ми беше направила нищо, освен да ме докосне, но то усилваше всичко. Ако сега опиташе някой от номерата на съзнанието, бях свършена.
— Айви щеше да се наслаждава много на болката ти, некромантке.
— Това си е неин проблем, не мой.
Взирах се много съсредоточено в копринената дреха на Серефина. Чувствах ужасна нужда да погледна нагоре и да срещна очите й. Не мисля, че ставаше дума за силата й, а просто за моя нездрав импулс. Трудно е да си корав, когато се взираш в нечие тяло и те водят за ръчичка като детенце.