Айви лежеше на пода, наполовина повдигната на ръце. Прекрасното й лице беше цялото в дълбоки прорези. На едната й буза се белееше кост на светлината на свещите. Раната на дясната й ръка разкриваше окървавени потръпващи мускули.
Айви ме изгледа и зад болката прозираше омраза, достатъчно силна, че да запали кибритена клечка. Гневът струеше от нея на прииждащи вълни.
Серефина коленичи край нея, повличайки ме със себе си. Погледнах назад към Жан-Клод. Янос беше поставил една бяла паешка ръка на гърдите му. Лари оформи с устни думата „пистолет“. Поклатих отрицателно глава. Все още не ме беше наранила. Все още.
Ръката й стисна моята достатъчно силно, че да извърти главата ми към нея. Внезапно и ужасяващо се озовахме очи в очи. А очите й, за които бих се заклела, че са с някакъв светъл цвят, бяха съвсем кафяви, като дървесна кора. Очите на майка ми.
Мисля, че го бе направила, за да е успокояващо или прелъстително. Не беше. Кожата ми изстина от страх.
— Престани.
— Не искаш да преставам — отвърна тя.
Опитах се да издърпам ръката си от хватката й. Със същия успех можех да се пробвам да преместя слънцето в друга част на небето.
— Всичко, което можеш да ми предложиш, е смърт. Мъртвата ми майка в мъртвите ти очи.
Втренчих се в тези кафяви очи, които не вярвах, че ще видя отново от тази страна на небесата. Изкрещях в очите на майка си, защото не можех да извърна поглед. Серефина нямаше да ми позволи и аз не можех да се преборя с нея, не и докато ме докосваше.
— Ти си един ходещ труп, а всичко останало са лъжи.
— Не съм мъртва, Анита — в думите й имаше отзвук от гласа на майка ми. Тя вдигна другата си ръка, сякаш за да ме погали по бузата.
Опитах се да затворя очи. Опитах се да извърна поглед. Не можех. По тялото ми се разливаше странна парализа, подобна на чувството, което човек получава точно когато е на ръба да заспи и тялото му тежи стотици килограми, а всяко движение е почти невъзможно.
Ръката се приближаваше към мен на забавен каданс и знаех, че ако ме докосне, ще падна в прегръдките й. Ще увисна на нея и ще се разплача.
Спомних си лицето на майка ми от последния път, когато я бях видяла. Ковчегът беше от тъмно дърво, покрито с килим от розови рози. Знаех, че мама е вътре, но не ми даваха да я видя. Никой не можеше да гледа. Затворен ковчег, казаха те, затворен ковчег. Всички възрастни в живота ми бяха изпаднали в истерия. Стаята беше изпълнена с крясъци и ридания. Баща ми се беше строполил на пода. Не ми беше необходим. Исках майка си. Ключалките на ковчега бяха сребърни. Отворих ги и чух зад себе си плач. Нямах много време. Капакът беше тежък, но аз го бутнах нагоре и той помръдна. Успях да мярна бял сатен и сенки. Вдигнах ръце над главата си с цялата сила, която успях да събера, и мярнах нещо.
Леля Мати ме дръпна назад. Капакът се затвори и тя защрака ключалките, след което ме отведе надалеч. Не се съпротивлявах, бях видяла достатъчно. Приличаше на една от онези картини, за които знаеш, че трябва да изглеждат като нещо, но очите ти не могат да го обработят. Отне ми години да го осъзная. Но онова, което бях видяла, не беше майка ми. Не можеше да е прекрасната ми майка. Беше просто черупка. Нещо захвърлено, което да се скрие в тъмна кутия и да изгние.
Отворих очи и очите на Серефина отново бяха светлосиви. Издърпах китката си от внезапно разхлабената й хватка и казах:
— Болката помага.
Изправих се и отстъпих от нея и тя не ме спря. Което беше хубаво, защото цялата треперех и това не се дължеше на вампирката. Спомените също имат зъби.
Тя остана коленичила край Айви и изрече:
— Много впечатляващо, некромантке. Ще ти помогна да откриеш момчето, което търсиш.
Внезапното й съдействие беше много изнервящо.
— Защо?
— Защото откакто се сдобих с пълната си сила, никой не беше успявал да се изплъзне от илюзиите ми два пъти. Никой жив или мъртъв.
Тя сграбчи Айви за едната окървавена ръка и я дръпна в скута си, така че да кърви върху бялата рокля. Айви ахна.
— Запомни следното, млада господарке: тази смъртна направи това, което ти не успя. Изправи се срещу мен и победи — внезапно я захвърли настрани и я изпрати просната на пода. — Не си достойна за вниманието ми. Изчезвай.
Серефина се изправи. Прясната яркочервена кръв изпъкваше на фона на бялата рокля и ръкавици.
— Впечатлихте ни. Сега се махайте, всички.
Обърна се и тръгна към трона си. Не седна на него. Стоеше изправена с гръб към нас с една ръка на страничната облегалка. Може и да се дължеше на въображението ми, но изглеждаше уморена. Призраците й се спуснаха да я посрещнат като извиваща се бяла мъгла. Вече нямаше толкова много отделни форми като преди, сякаш привиденията бяха загубили част от плътността си.