— Да, мога.
— Сега я попитай дали смята себе си за чудовище — Жан-Клод се облегна на двойното кресло с кръстосани на гърдите ръце.
Лари го изгледа леко стреснато, но все пак попита:
— Анита?
Свих рамене.
— Понякога.
Жан-Клод се усмихна.
— Виждаш ли, Лорънс? Анита смята, че всички сме чудовища.
— Лари не е — отвърнах аз.
— Дай му време.
Това беше твърде близо до истината.
— Помолих за малко усамотение, забрави ли?
— Не забравям нищо, ma petite, но времето изтича. Вълкът ми не е единственият, който се нуждае от баня. Само нашият млад приятел е все още свеж.
Погледнах към Лари. Върху него нямаше и капчица кръв. Беше единственият, който тази вечер не се беше борил с вампири. Той сви рамене.
— Съжалявам, не успях да накарам никого да ми пусне кръв.
— Не се шегувай, Лари — отвърнах аз. — Мисля, че със Серефина ще имаш втори шанс.
— За съжаление е така, ma petite.
— Колко дълго можеш да изкараш без ковчег? — попитах аз.
Той се усмихна.
— Притесняваш се за добруването ми. Трогнат съм.
— Зарежи тия глупости. Срязах си вена заради теб.
— Ако все още не съм ти благодарил, че ми спаси живота тази вечер, ma petite, моите извинения.
Погледнах го. Изглеждаше приятен, развеселен, но това беше маска. Изражението му, когато не иска да знаете какво си мисли, но не иска да знаете, че не иска да знаете.
— Няма нужда.
— Ще запомня, че ме спаси, ma petite. Можеше да се освободиш от мен. Благодаря ти.
Звучеше достатъчно искрено.
— Пак заповядай.
— Трябва да разкарам тази мръсотия от себе си — обади се Джейсън.
Звучеше съвсем леко настойчиво. Обзалагах се, че щеше да се опита да изтърка нещо повече от мръсотията. Спомените обаче не се измиват така лесно. Още по-жалко.
— Вървете и двамата. Джейсън може да се измие в стаята на Лари. Така е практично.
Лари се ухили насреща ми.
— Благодаря.
— Наистина го мислех, като казах, че се справи добре тази вечер.
Най-сетне получих очакваната усмивка.
— Хайде, Джейсън, топлата вода и чистите кърпи ни очакват.
Лари задържа вратата за Джейсън и ми отправи лек поздрав. Божичко.
Отново бях сама с Жан-Клод. Нима тази нощ нямаше да свърши най-накрая?
— Така и не отговори на въпроса ми за ковчега — казах аз.
— Ще съм наред за още вечер или две.
— Как така Серефина се е превърнала от равна по сила в това нещо, което видяхме тази вечер?
Той поклати глава.
— Наистина не знам, ma petite. Изненада ме лошо. Не беше нужно да ни пуска да си вървим. Стига да не ни наранеше, можехме да сме й гости за през деня.
— Изненадан ли си, че ни пусна? — попитах аз.
— Да.
Жан-Клод се отблъсна от двойното кресло.
— Вземи си душ, ma petite. Аз ще почакам завръщането на младите мъже.
— Мислех, че ти може да си следващият, за да измиеш кръвта от косата си.
Той сложи ръка на тила си и направи гримаса.
— Неприятно, но искам вана, ma petite. Отнема повече време от душа, така че ти отивай първа.
Погледнах го за момент.
— Ако не побързаш, няма да имам време за вана преди зазоряване. Не би ми харесало да спя на чистите ти чаршафи, покрит с кръв.
Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.
— Добре, просто бъди сигурен, че ще стоиш извън банята.
— Имаш честната ми дума, че няма да ти се натрапвам.
— Да, бе.
Макар че, колкото и странно да беше, му вярвах. Жан-Клод се опитваше да ме прелъсти от много време. Директна атака просто не беше в стила му. Отидох да си взема душ.
29
Рони ме беше замъкнала във „Викториас Сикрит“. Бях отбелязала, че никой няма да вижда бельото ми или дрехите ми за спане, с изключение на другите жени в съблекалнята на фитнеса. Рони ми бе отвърнала: „Ти ще ги виждаш.“ Логиката ми убягваше, но я оставих да ме убеди да си купя роба.
Цветът беше на бургундско, подобно на тъмните като вино божури. Блестеше на фона на бледата ми кожа и пасваше на някои от синините, разцъфващи по гърба ми. Нищо друго не дава такъв цвят, както ако те хвърлят по някоя стена. Белегът от ухапано на гърба ми не беше много дълбок. Трудно е хуманоидни зъби да се забият под такъв ъгъл. Белезите на китката ми бяха по-сериозни. Представляваха две чисти малки, почти изящни дупчици. Не болеше толкова, колкото би трябвало. Може би в слюнката на вампирите имаше болкоуспокоителни или пък просто зъбите бяха такива.
Все още не можех да повярвам, че му позволих да забие зъби в мен. Мамка му.
Увих робата по-плътно около себе си. Материята беше достатъчно плътна, че да е уютна за зимна вечер и имаше широки копринени маншети и още коприна по краищата. Беше смътно викторианска, леко мъжествена. В нея изглеждах деликатна, като викторианска кукла, която все още не е напълно облечена. Облякох широка черна тениска под робата. Развали част от ефекта, но при всички случаи беше по-добре от това да съм облечена само по бельо и роба, докато посрещам момчетата.