— С нас ли ще се качите, г-н Стърлинг?
— Да — отговори той.
— В такъв случай, водете.
Той мина покрай мен, хвърляйки поглед на комбинезоните. Или пък си представяше оръжието скрито под тях. Боу понечи да го последва, но Стърлинг го спря.
— Не, ще я заведа сам.
Между тримата лакеи надвисна мълчание. Очаквах госпожа Харисън да остане, тъй като беше с високи токчета, но бях сигурна, че двамата мъже ще дойдат. Съдейки по израженията им и те бяха смятали същото.
— Чакайте малко. Казахте „нея“. Да не би да искате и Лари да остане да чака тук?
— Да.
Поклатих глава.
— Той се обучава. Не можеш да се учиш, ако не наблюдаваш как се правят нещата.
— Ще правите ли нещо, което ще му е нужно да види?
Замислих се за момент.
— Предполагам, че не.
— Ще мога да дойда, щом се стъмни, нали? — попита Лари.
— Не се тревожи, и ти ще се поизцапаш.
— Естествено — обади се Стърлинг. — Нямам проблем с това сътрудникът ви да си върши работата.
— И защо не може да дойде сега?
— Имайки предвид парите, които ви плащаме, угодете ми, госпожице Блейк.
Беше странно учтив, така че кимнах в съгласие.
— Добре.
— Господин Стърлинг — обади се Баярд, — сигурен ли сте, че искате да отидете сам?
— Защо да не съм, Лайънъл?
Баярд отвори устата си, затвори я и след това каза:
— Няма причина, г-н Стърлинг.
Боу сви рамене.
— Ще кажа на мъжете да се прибират по домовете си — започна да се обръща, но после спря. — Искате ли екипите да са на линия утре?
Стърлинг ме погледна.
— Госпожице Блейк?
Поклатих глава.
— Все още не знам.
— Какво е най-доброто ви предположение?
Погледнах към чакащите мъже.
— Плаща ли им се, независимо дали се появят, или не?
— Само ако се появят — отвърна Стърлинг.
— В такъв случай без работа през утрешния ден. Не мога да гарантирам, че ще има какво да правят.
Стърлинг кимна.
— Чу я, Боу.
Боу погледна към мен, а после към Стърлинг. Изражението на лицето му беше странно, наполовина развеселено, наполовина неразгадаемо.
— Както кажете, г-н Стърлинг, госпожице Блейк.
Обърна се и се отправи по изровената земя, махайки на хората си, докато се движеше. Мъжете започнаха да си тръгват доста преди да стигне до тях.
— Какво да правим ние, г-н Стърлинг? — попита Баярд.
— Чакайте ни.
— И хеликоптерът ли? Трябва да излети преди мръкнало.
— Ще сме се върнали преди мръкнало, нали, госпожице Блейк?
— Разбира се. Просто ще огледам набързо. Ще трябва обаче да се върна, след като се стъмни.
— Ще ви осигуря кола и шофьор за престоя ви.
— Благодаря.
— Ще тръгваме ли, госпожице Блейк?
Направи ми знак да тръгна напред. Нещо в начина, по който се отнасяше с мен, се бе променило. Не схващах какво, но не ми харесваше.
— След вас, г-н Стърлинг.
Той ми кимна и пое водачеството, крачейки по червената пръст с обувките си за хиляда долара. Двамата с Лари се спогледахме.
— Няма да се бавя, Лари.
— Ние, лакеите, няма да ходим никъде.
Усмихнах се. И той се усмихна. Свих рамене. Защо Стърлинг искаше да сме само двамата? Наблюдавах широкия гръб на старши партньора, докато се придвижваше по изровената земя. Последвах го. Щях да разбера за какво е цялата тайнственост, когато стигнехме до върха. Можех да се обзаложа, че това, което щях да чуя, нямаше да ми хареса. Само аз и голямата клечка при мъртвите на върха на планината. Какво би могло да е по-хубаво?
4
Гледката от върха на планината си струваше изкачването. Дърветата се простираха до хоризонта. Стояхме заобиколени от гора, която не бе докосвана от човешка ръка, поне докъдето стигаше погледът. Онзи пръв оттенък на зелено тук беше много по-ясно изразен. Но това, което се забелязваше най-ясно, бяха лилавите цветове на дивия рожков насред тъмните дървета. Дивият рожков е толкова деликатно дърво, че ако цъфтеше насред лятото, щеше да се загуби сред всички тези листа и цветя, но тук, сам сред голите дървета, хващаше окото. Няколко кучешки дряна бяха започнали да цъфтят, добавяйки своето бяло към лилавото. Пролет в планините Озарк, ах.
— Гледката е великолепна — казах аз.
— Да, нали? — отвърна Стърлинг.
Черните ми найкове бяха покрити с ръждив прахоляк. Разровената, наранена земя осейваше планинския връх. Върхът на този хълм вероятно е бил също толкова красив като всичко останало. От земята до крака ми стърчеше кост от ръка. Долната част на ръка, съдейки по дължината. Костите бяха тънки и все още свързани от изсушени остатъци тъкан.