— Ще се възползвам от кушетката, но все пак благодаря.
Той се усмихна, бавна, знаеща извивка на устните — старата му арогантност прозираше зад нея. Беше почти успокояващо да знаеш, че всъщност нищо не се е променило.
— Не на мен нямаш доверие, а на себе си.
Свих рамене.
Той вдигна чаршафите пред гърдите си, сякаш да се защити.
— Идва — в гласа му имаше страх.
— Какво идва?
— Слънцето.
Погледнах към спуснатите завеси на далечната стена. Бяха двойно по-дебели, но по края им имаше линия сивкава светлина.
— Наред ли ще си така, без ковчега си?
— Докато никой не дръпне завесите — той ме изгледа продължително. — Обичам те, ma petite, доколкото съм способен.
Не знаех какво да кажа. Да му кажа, че го желаех, не изглеждаше подходящо. Да кажа, че го обичам щеше да е лъжа.
Светлината ставаше по-силна, покрай завесите се появи бяла линия. Тялото му се отпусна в леглото. Завъртя се на една страна с протегната ръка, докато другата притискаше чаршафите към гърдите му. Взираше се в приближаващата се светлина и можех да почувствам страха му.
Коленичих край леглото. Почти хванах ръката му в своята.
— Какво следва сега?
— Искаш истината, тогава гледай.
Очаквах очите му да примигнат, гласът му да стане завален, сякаш заспива. Не стана по този начин. Той затвори очите си изведнъж. По лицето му пробягна болка. Прошепна:
— Боли.
Лицето му се отпусна. Бях виждала как умират хора, как светлината изчезва от телата им. Бях усещала как душите им отлитат. Това виждах и сега. Той умря. Светлината зад завесите се усили и когато стана плътна бяла линия, той умря. Дъхът му изчезна с предсмъртно хриптене.
Коленичих край леглото и гледах. Познавах смъртта, когато я видех, и това беше точно смърт. Мамка му.
Поставих ръце на леглото и подпрях брадичка на тях. Гледах го и очаквах да започне да диша, да помръдне, да направи нещо. Нищо не се случваше. Посегнах към протегната му ръка. Пръстите ми се поколебаха над кожата му, след това го докоснах. Кожата бе все още топла, човешка, но той не помръдваше. Проверих китката му и нямаше пулс. Кръвта не се движеше в тялото му.
Дали знаеше, че съм там? Дали усещаше, че го докосвам? Гледах го, както ми се стори, много дълго време. Значи това отговаряше на въпроса. Вампирите бяха мъртви. Каквото и да ги съживяваше, беше като собствената ми сила, някаква форма на некромантия. Но аз познавах смъртта, щом я видех. Придаваше съвсем ново значение на некрофилията.
Дали само си бях въобразила, че съм почувствала как душата му напуска тялото? Разбира се, вампирите нямаха души — това беше част от идеята, — но бях почувствала, че нещо напуска. Ако не беше душа, какво беше? Ако е душа, къде отиваше през деня? Кой наблюдаваше душите на всички вампири, докато те лежаха мъртви?
На вратата се почука, вероятно бяха момчетата. Изправих се и пристегнах здраво робата си. Беше ми студено, а не знаех защо. Отидох да отворя вратата. Порязаното място на езика ми почти бе спряло да кърви.
31
Сънувах. В съня ми някой ме държеше в скута си. Обгръщаха ме тъмни гладки ръце. Погледнах нагоре към усмихнатото лице на майка ми. Тя беше най-красивата жена на света. Притиснах се към тялото й и усетих чистата миризма на кожата й. Винаги ухаеше на пудра за баня „Хипнотик“. Наведе се и ме целуна по устните. Бях забравила вкуса на червилото й, начина, по който прокарваше палец по устата ми и се смееше, защото е оставила яркочервено червило по малките ми устни.
Палецът й се появи с нещо по-ярко от червило. По пръста й се стичаше кръв. Беше се набола с безопасна игла. Кървеше. Вдигна палеца си към мен и каза:
— Целуни го, Анита, накарай ме да се почувствам по-добре.
Ала кръвта беше твърде много. Течеше по ръката й. Взирах се в смеещото се лице и кръвта закапа като дъжд по него. Изправих се рязко на кадифената кушетка и започнах да се боря за въздух. Все още можех да почувствам червилото й върху устните си, а миризмата на пудрата за баня „Хипнотик“ се носеше около мен.
Лари се изправи на двойното кресло и потърка очи.
— Какво става? Да не би да ни позвъниха за събуждането?
— Не, имах кошмар.
Той кимна, протегна се, а след това се намръщи.
— Усещаш ли някакъв парфюм?
Изгледах го.
— Какво имаш предвид?
— Парфюм или пудра, можеш ли да го помиришеш?
Преглътнах и за малко да се задавя със собствения си пулс.
— Да, помирисвам го.
Отметнах допълнителното одеяло и запратих неудобната възглавница през стаята.
Лари свали краката си от двойното кресло.
— Какво ти става?
Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Вратата към спалнята беше затворена и Жан-Клод се намираше в безопасност вътре. Джейсън спеше при него. Изправих се на слънчевата светлина и оставих топлината да попие в тялото ми. Наведох се към топлото стъкло и едва тогава осъзнах, че съм облечена само с широка тениска и бикини. Е, какво пък. Останах изложена на слънчевата светлина за още няколко минути в очакване пулсът ми да се успокои.