— Мислиш ли, че Серефина ще намери Джеф Куинлан?
— Ако някой е способен да го направи, това е тя. Изглеждаше доста сигурна, че може да се справи с Ксавие, но пък и Жан-Клод беше убеден, че може да се справи с нея. Оказа се, че греши.
Той се намръщи.
— Значи подкрепяме Серефина?
Казано по този начин звучеше неправилно, но кимнах.
— Ако трябва да избираме между вампир, който се подчинява на повечето закони, и такъв, който избива деца, да, на нейна страна сме.
— Преди малко говореше за убийството й.
— Мога да стоя настрани, докато тя спаси Джеф Куинлан и убие Ксавие.
— Защо да го убива? — попита Лари.
— Той убива хора на нейна територия. Може да разправя каквото си иска, но това е директно предизвикателство към властта й. Освен това не смятам, че Ксавие ще предаде Джеф без бой.
— Какво мислиш му се е случило снощи? — попита Лари.
Поклатих глава.
— С нищо няма да помогнеш, ако мислиш непрестанно за това, Лари. Правим онова, което е по силите ни.
— Можем да кажем на ФБР за Серефина.
— Едно от нещата, които съм научила е, че вампирите господари не разговарят с ченгета. Твърде много са годините, в които полицията ги избиваше, щом ги зърне, или поне се опитваше да го направи.
— Добре — отвърна той, — но все още трябва да измислим нещо голямо, което да убием, за да вдигнем гробището тази вечер.
— Ще си помисля.
— Наистина нямаш идея какво да правим? — звучеше изненадан.
— Като изключим човешко жертвоприношение, Лари, не мисля, че мога да вдигна няколко тристагодишни трупа.
Той се ухили.
— Приятно е да чуя, че го признаваш.
Нямаше как да не се усмихна.
— Ще бъде нашата малка тайна.
Той вдигна ръка и аз я плеснах. Той плесна моята в отговор и се почувствах по-добре. Лари умееше да ме кара да се усмихвам. Приятелите правят такива неща.
32
Доркас Бувие се беше облегнала на една кола на паркинга. Косата й блестеше на слънчевата светлина и се вълнуваше, докато се движеше, подобно на тежка вода. Изглеждаше безупречно, облечена в дънки и зелен потник.
Лари се опита да не я зяпа, но си беше трудна задача. Беше облечен със синя тениска, дънки, бели найкове и широка карирана риза, за да скрие кобура под мишницата си.
Аз бях с дънки и морскосиня тениска с яка, черни найкове и голяма синя риза. Наложи се да я взема назаем от Лари, след като черното ми яке бе цялото покрито с остатъци от вампири. Трябваше да имам нещо, което да прикрива браунинга. Хората се изнервят, ако обикаляте с извадено оръжие. Двамата с Лари изглеждахме, сякаш сме ползвали един и същ гардероб.
Дори се отблъсна от колата.
— Ще тръгваме ли?
— Бихме искали да разговаряме с Магнус.
— За да го предадете на ченгетата ли?
Поклатих отрицателно глава.
— За да разберем защо Стърлинг е толкова решен да го убие.
— Не знам къде е — отвърна Доркас.
Може би нещо се бе изписало на лицето ми, защото тя отвърна:
— Не знам къде е, но ако знаех, нямаше да ви кажа. Да използваш магия върху полицията е равнозначно на смъртна присъда. Няма да го предам.
— Аз не съм полицията.
Тя ме погледна с присвити очи.
— Дойдохте да видите Кървави кости или да ме разпитвате за брат ми?
— Откъде знаеше да ни чакаш тук? — попитах аз.
— Знаех, че ще се появите навреме — зениците й се свиха до размерите на топлийка, като очите на развълнуван папагал.
— Да вървим — отвърнах аз.
Тя ни заведе до задната страна на ресторанта, където той почти докосваше гората. В началото на сечището започваше пътека. Едва имаше място за един човек. Макар да вървяхме в колона, клоните ме шибаха по раменете. Новопоявилите се зелени листа се отъркваха като кадифе по бузите ми. Пътеката беше дълбока и на места стигаше до оголени корени на дървета, но тук-там бяха започнали да поникват треви, които я обгръщаха, сякаш вече не се използваше толкова често, колкото едно време.
Дори се движеше надолу по неравната пътека с лека, полюшваща се походка. Очевидно познаваше пътеката, но ставаше дума за нещо повече. Клоните на дърветата, които се заплитаха в косата ми, не докосваха нейната. Корените, които заплашваха да ме препънат, не я забавяха.
Бяхме открили мехлем в магазин за здравословни храни. Значи храстите, които се отдръпваха за нея, но не и за нас, бяха истински, а не илюзия. Може би омаята не беше единственото, за което да се притесняваме. По тази причина браунингът не беше зареден със сребърни куршуми. Беше се наложило да изляза и да купя малко специално за случая. Лари също беше получил такива и за първи път съжалявах, че няма втори пистолет. Аз все още имах файърстара, зареден със сребро, но той нямаше да има късмет, ако някой вампир ни се нахвърлеше. Естествено, беше посред бял ден. В момента се притеснявах повече за феите, отколкото за вампирите. В джобовете на ризите ни имаше сол, не много, но на човек не му трябва много, само колкото да хвърли върху феята или нещото, което се омагьосва. Солта разсейваше магията на феите. Временно.