Небето беше осеяно с облаци, които блестяха като бижута. Блещукаха и се разпростираха като гигантско светещо одеяло, което някакъв огромен звяр е разкъсал с масивните си нокти.
Небето надничаше през дупките в тях — черно, с няколко подобни на диаманти звезди, които бяха достатъчно ярки, че да се съревновават с блестящия свод.
Стоях на върха на хълма, взирах се в него и вдишвах от прохладния пролетен въздух. Лари стоеше до мен и също гледаше нагоре. Очите му отразяваха блестящата светлина.
— Действайте — каза Стърлинг.
Обърнах се и го погледнах. Него, Баярд и г-жа Харисън. И Боу беше с тях, но го накарах да чака в подножието на планината. Дори му казах, че ако само си покаже физиономията на върха, ще му пусна един куршум в лицето. Не съм сигурна, че Стърлинг ми повярва, но Боу го направи.
— Не си ценител на природната красота, а, Реймънд? — даже на лунна светлина можех да видя как се намръщи.
— Искам с работата да се приключи, госпожице Блейк. Сега, тази вечер.
Колкото и да беше странно, бях съгласна с него. Караше ме да се чувствам нервна. Не харесвах Реймънд. Искаше ми се да споря с него, независимо дали съм съгласна. Но не спорих. Точка за мен.
— Ще приключим тази вечер, Реймънд, не се притеснявай.
— Моля, престанете да ме наричате с първото ми име, госпожице Блейк — отправи молбата си през стиснати зъби, но все пак каза „моля“.
— Добре. Ще бъде свършено тази вечер, г-н Стърлинг. Става ли?
Той кимна.
— Благодаря ви, а сега действайте.
Отворих уста, за да изръся нещо умно, но Лари каза много тихо:
— Анита.
Беше прав, както обикновено. Колкото и забавно да беше да дразня Стърлинг, само отлагах неизбежното. Бях уморена от него, от Магнус, от всичко. Беше време да приключвам с работата и да се отправям към къщи. Е, може би не директно към къщи. Нямаше да напусна без Джеф Куинлан, по един или друг начин.
Козата изблея високо и въпросително. Бе завързана в средата на гробището. Козината й беше на кафяви и бели петна и имаше онези странни жълти очи, които понякога се срещат при козите. Ушите й бяха бели и отпуснати и изглежда й харесваше да я чешат по главата. Лари я беше приласкавал в джипа по време на пътуването насам. Това винаги беше лоша идея. Не се сприятелявай с жертвеното животно. Прави трудно убиването му.
Аз не бях галила козата. Имах повече опит. Това беше първата коза на Лари. Щеше да се научи. По трудния или лесния начин, щеше да се научи. В подножието на хълма имаше още две кози. Едната от тях беше дори по-малка и по-сладка от тази.
— Не би ли трябвало да присъстват адвокатите на семейство Бувие, г-н Стърлинг? — попита Баярд.
— Семейство Бувие се отказаха от правото си адвокатът им да присъства — отвърнах аз.
— Защо биха направили подобно нещо? — попита Стърлинг.
— Вярват ми, че няма да ги излъжа.
Стърлинг ме изгледа продължително. Не можех да видя очите му ясно, но можех да почувствам как колелцата в главата му се въртят.
— Ще излъжете заради тях, нали? — каза той.
Гласът му беше студен, сдържан, твърде ядосан, че да избухне.
— Не лъжа за мъртвите, г-н Стърлинг. Понякога лъжа за живите, но никога за мъртвите. Освен това Бувие не ми предложи подкуп. Защо да му помагам, след като не ме замеря с пари?
Лари не ми направи забележка за това. Той също гледаше към Стърлинг. Може би се чудеше какво ще отговори.
— Разбрахме ви, госпожице Блейк. А сега може ли да продължим? — внезапно звучеше благоразумен, нормален. Всичкият този гняв и недоверие трябваше да са отишли някъде. Но не бяха в гласа му.
— Добре.
Клекнах и отворих торбата за фитнес в краката ми. В нея беше съживителското ми оборудване. Имах друга, в която държах вампирското. Преди слагах, каквото ми е нужно, в чантата. Купих си втора, когато се появих на едно съживяване с грешната чанта. Освен това беше незаконно да носиш принадлежности за убиване на вампири, ако нямаш заповед за екзекуция със себе си. „Законът на Брюстър“ можеше и да промени това, но дотогава… имах две чанти. Тази за зомбита беше с цвят на бургундско; торбата за вампирите беше бяла. Беше лесно да ги различа дори в мрака. Това беше идеята.
Зомби-чантата на Лари беше почти отровно зелена с „Костенурките нинджа“ на нея. Страхувах се да го питам как изглежда вампирската му чанта.
— Нека да видим дали съм разбрал всичко — каза Лари.
Думите ми се върнаха към мен. Той коленичи и разкопча ципа на чантата си.
— Давай — казах аз.
Извадих буркана си с мехлем. Познавах съживители, които имаха специални съдове за мехлема. Глинени съдове, ръчно изработено стъкло с мистични символи, издялани по страните. Аз използвах обикновен буркан, който някога беше държал граха на баба Блейк.