Лари измъкна буркан от фъстъчено масло, който все още имаше етикет. Екстра хрупкаво. Ммм, вкусно.
— Трябва да вдигнем най-малко три зомбита, нали?
— Да — отвърнах аз.
Той се огледа наоколо към разхвърляните кости.
— От масов гроб се вдига трудно, нали?
— Това не е масов гроб, а старо гробище, което е било развалено. По-лесно е от масов гроб.
— Защо? — попита той.
Оставих мачетето до буркана с мехлема.
— Защото върху всеки гроб са били изпълнени ритуали, които да обвържат мъртвия с него, така че ако го призовеш, да имаш по-добър шанс да получиш отговор.
— Отговор?
— Вдигане от мъртвите.
Той кимна. Остави едно зловещо извито острие на земята. Изглеждаше като шибан ятаган.
— Откъде го взе?
Наведе глава и бях готова да се обзаложа, че се е изчервил. Просто не можех да го видя на лунна светлина.
— От един тип в колежа.
— А той откъде го е взел?
Лари ме погледна, а на лицето му беше изписана откровена изненада.
— Не знам. Нещо не е наред с него ли?
Поклатих отрицателно глава.
— Просто е малко твърде луксозно за обезглавяване на пилета и рязане на гърлата на няколко кози.
— Чувствах го добре в ръката си — той сви рамене. — Освен това изглежда яко — ухили ми се.
Поклатих глава, но не коментирах. Наистина ли ми трябваше мачете, за да обезглавявам пилета? Не, но за случаите с крави, да.
„Защо“, бихте попитали вие, нямахме крава тази вечер? Защото никой не искаше да продаде такава на Баярд. Хрумна му брилянтната идея да каже на фермерите защо му е. Богобоязливите фермери бяха готови да продадат кравите си за храна, но не и за вдигане на зомбита. Предубедени копелета.
— Най-младите мъртъвци тук са двестагодишни, нали? — попита Лари.
— Точно така.
— Ще вдигнем най-малко три от тези трупове в достатъчно добро състояние, че да отговарят на въпроси.
— Планът е такъв — отвърнах аз.
— Можем ли да го направим?
Усмихнах му се.
— Планът е такъв.
Очите му се разшириха.
— Проклятие, и ти не си сигурна дали можем да го направим, така ли? — гласът му се бе снишил до изумен шепот.
— Всяка вечер вдигаме рутинно по три зомбита. Просто ще ги вдигнем близо едно до друго.
— Не вдигаме рутинно двестагодишни зомбита.
— Вярно е, но теорията е една и съща.
— Теория? — той поклати глава. — Знам, че сме загазили, щом почнеш да говориш за теория. Можем ли да го направим?
Честният отговор беше „не“, но това, което определяше повече от всичко какво можеш и какво не можеш да вдигнеш, беше увереността. Вярата, че можеш да го направиш. Така че… бях изкушена да излъжа. Но не го направих. Истината между мен и Лари.
— Мисля, че можем да го направим.
— Но не си сигурна.
— Не.
— Леле, Анита.
— Не ми мрънкай. Можем да го направим.
— Но не си сигурна.
— Не съм сигурна, че ще оцелеем от полета до вкъщи, но въпреки това ще се кача на самолета.
— И това трябваше да прозвучи успокояващо, така ли? — попита той.
— Аха.
— Не беше.
— Съжалявам, но това е най-доброто. Ако искаш сигурност, стани счетоводител.
— Не ме бива по математика.
— И мен.
Той си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.
— Добре, шефе, как да обединим силите си?
Казах му.
— Чудно.
Вече не изглеждаше нервен. Изглеждаше нетърпелив. Лари може и да искаше да е екзекутор на вампири, но беше съживител. Не ставаше дума за избор на професия, а за дарба или проклятие. Никой не може да те научи да вдигаш мъртвите, освен ако нямаш силата в кръвта си. Генетиката е прекрасно нещо: кафяви очи, къдрава коса, вдигане на зомбита.
— Чий мехлем искаш да използваме? — попита Лари.
— Моя.
Бях дала на Лари рецептата и му бях казала с кои съставки не бива да се бъзика, като мъха от гробищата, например, но имаше място за експерименти. Всеки съживител си има собствена специална рецепта. Човек нямаше как да знае на какво ще мирише мазилото на Лари. При споделянето на силите се използваше един и същ мехлем, така че щяхме да използваме моя.
Доколкото знаех, не беше нужно да използваме едно и също мазило, но бях споделяла сили само три пъти. Два пъти с човека, който ме обучи за съживител. Всеки път бяхме използвали еднакъв мехлем. И трите пъти бях действала като фокус. Което означаваше, че аз командвам. Точно както ми харесваше, нали?
— Може ли аз да действам като фокус? — попита Лари. — Не този път, но по-нататък?
— Ако ни се наложи да го правим отново, ще опитаме — отвърнах аз.
Истината беше, че не знаех дали Лари има достатъчно сила да е фокус. Мани, който ме беше обучил, не можеше. Много малко съживители могат да действат като фокус. Тези, които можеха, се ползваха с недоверието на останалите и повечето не искаха да играят с нас. Буквално щяхме да споделяме силите си. Много съживители не биха искали да правят подобно нещо. Има теория, че е възможно завинаги да откраднеш чуждата магия, но аз не й вярвам. Вдигането на мъртви не е като магически талисман, който човек може да вземе със себе си и да те лиши от него. Съживяването е вложено в самите клетки на телата ни. Част от нас е. Това не може да се открадне.