— Има парчета морков в кръвта — каза Лари.
— Няма проблем — отвърнах аз. — Морковът е инертен.
Главата на козата падна бавно напред, докато не докосна земята. Купата беше под гърлото й и се пълнеше с кръв. Беше почти перфектно убийство. Козите могат да са досадни, но понякога, както тази вечер, нещата се нареждаха. Естествено, още не бяхме приключили.
Поставих окървавеното острие до лявата си ръка и я порязах. Болката беше остра и моментална. Задържах раната над купата, позволявайки на гъстите капки да се смесят с козята кръв.
— Дай ми дясната си ръка — казах аз.
Лари не възрази. Просто протегна оголената си ръка. Бях му казала какво ще се случи, но въпреки това си беше жест на доверие. Лицето му се обърна към мен без следа от страх. Боже.
Порязах ръката му. Той се намръщи, но не се отдръпна.
— Нека потече в купата.
Той вдигна ръката си над съда. Кръвта беше червено-черна на лунна светлина.
Наченките на силата погъделичкаха кожата ми. Моята сила, силата на Лари, силата на ритуалното жертвоприношение. Лари ме погледна с разширени очи.
Коленичих до него и оставих мачетето напряко на купата. Протегнах лявата си ръка към него. Той ми даде своята дясна. Стиснахме ръцете си и притиснахме раните една към друга, позволявайки на кръвта да се смеси. Лари хвана едната страна на пълната с кръв купа, а аз хванах другата. Кръвта потече надолу по ръцете ни и закапа по лактите ни в купата, върху оголената стомана.
Продължавахме да стоим притиснати и все още държахме купата. Отдръпнах бавно ръката си от неговата, след това поех и купата. Той следваше всяко мое движение, както обикновено. Би могъл да си затвори очите и да ме имитира.
Отидох до края на кръга, който имах в главата си, и потопих ръка в купата. Кръвта все още беше невероятно топла, почти гореща. Сграбчих дръжката на мачетето с окървавената си ръка и започнах да използвам острието, за да разпръсквам кръвта, докато вървя.
Можех да почувствам Лари застанал в центъра на кръга, който обхождах, сякаш помежду ни имаше опънато въже. Докато вървях, това въже се опъваше все повече и повече, като гумен ластик. Силата нарастваше с всяка стъпка, с всяка капка кръв. Земята беше жадна за нея. Никога преди не бях вдигала мъртви на земя, на която и друг път са били правени ритуали, свързани със смъртта. Магнус можеше да спомене това. А може и да не е знаел. Колко милостиво от моя страна.
Вече нямаше значение. Тук имаше магия за кръв и смърт. Нещо, което беше нетърпеливо да затворя кръга. Нетърпеливо да вдигна мъртвите. Гладно.
Стоях почти до мястото, откъдето бях започнала. Бях на една капка кръв от затварянето на кръга. Линията на силата между мен и Лари беше толкова опъната, че болеше. Потенциалната сила беше плашеща и освежаваща. Бяхме събудили нещо старо и спящо от дълго време. Това ме накара да се поколебая. Накара ме да не искам да завърша кръга. Твърдоглавие и страх. Не разбирах напълно какво чувствах. Беше нечия чужда магия, нечие заклинание. Бяхме го задействали, но не знаех какво ще направи. Можехме да вдигнем нашите мъртъвци, но щеше да е като да вървим по опънато въже между другата магия и… нещо.
Почувствах стария Кървави кости в могилата му, намираща се на километри оттук. Почувствах как ме гледа и ме подканя да направя тази последна стъпка. Поклатих глава, сякаш феята можеше да ме види. Просто не разбирах магията достатъчно, че да рискувам.
— Какво има? — попита Лари. Гласът му звучеше сподавено. Задавяхме се в неизползвана сила и проклета да съм, ако знаех какво да я правя.
С крайчеца на окото си мярнах движение. Айви стоеше на края на планината. Беше обута с планинарски обувки и дебели бели чорапи, навити отгоре, носеше безформени черни шорти и прилепнало горнище в неоново розов цвят. Върху него беше наметнала карирана риза. Верижката на полюляващите й се обици блестеше на лунна светлина. Тази вечер сама беше избрала тоалета си.
Всичко, което трябваше да направя, бе да пусна тази последна капка и кръгът щеше да се затвори. И щях да мога да го удържа срещу нея, срещу всички тях. Нищо, което не исках, нямаше да може да влезе в него. Е, в разумни граници. Демоните и ангелите вероятно можеха да го пресекат, но не и вампирите.
Почувствах прилив на триумф от нещото, пленено в могилата си. То искаше да затворя кръга. Хвърлих мачетето и купата зад себе си по посока на центъра на кръга, далече от външния край, така че там да не попадне кръв. Айви се хвърли към мен, демонстрирайки скорост по-бърза от тази на светлината, като мъгливо, бързо движещо се петно. Посегнах към пистолета си, почувствах го как излиза от кобура ми и тя се удари в мен. Ударът изби оръжието от ръката ми. Паднах на земята с нищо, освен въздух в ръцете си.