Силата изпълни кръга, докато направо започнахме да се давим в нея. Лари падна на колене. Светлината от кръстовете угасна подобно на умиращи звезди. Вампирката беше мъртва и сега кръстовете нямаше да ни помогнат.
— Какво става?
Можех да почувствам силата от всички страни, подобно на вода, задушаващо близо. Дишах я, попивах я през кожата си.
Изкрещях безмълвно и паднах на земята. Паднах през слоеве сила и в момента щом ударих земята, можех да я почувствам под себе си, разтягаща се надолу и навън.
Лежах върху кости. Те се извиваха, като че ли се движеха в съня си. Пропълзях на колене с ръце, ровещи пръстта. Докоснах дълга тънка лакътна кост и тя помръдна. Изправих се със залитане, бавно, твърде бавно през притискащия ме въздух, и гледах.
Костите се плъзгаха през земята като събираща се вода. Земята се повдигаше и люлееше под краката ни, сякаш отдолу имаше гигантски къртици.
Лари също се бе изправил на крака.
— Какво става?
— Нещо лошо — отвърнах аз.
Никога не бях виждала мъртвите да се срастват. Винаги се появяваха цели на повърхността на гроба. Никога не бях осъзнавала, че е като нареждането на зловещ пъзел. Под краката ми се оформи скелет и по костите му, подобно на глина, започна да се появява плът и да се залепя по тях.
— Анита?
Обърнах се към Лари. Сочеше към един скелет в далечния край на кръга. Половината кости бяха извън кръга. По костите, намиращи се от нашата страна започна да се появява плът и да се притиска към границата на кръга от кръв. Земята потрепери за последен път и магията се изля навън по повърхността. Чух как изщрака в главата ми, като клапа за изпускане на напрежението. Въздухът се разстла настрани, вече не толкова задушаващо гъст. Изля се върху хълма като невидим пламък и навсякъде, където го докосна, мъртвите започнаха да оформят тела.
— Спри го, Анита. Спри го.
— Не мога.
Убийствената магия в земята беше откраднала юздите.
Единственото, което можех да направя, бе да гледам и да чувствам как силата се разпростира. Достатъчно сила, която да яхнеш завинаги. Достатъчно сила да вдигне хиляда мъртъвци.
Усетих, когато Одрано лице и кървави кости разби затвора си. Почувствах как силата отслабна, когато нещото избяга. След това тя се стрелна обратно към нашето парче земя и ни събори на колене. Мъртвите се изправяха с мъка от земята, подобно на плувци, измъкващи се на брега. Когато близо двадесет мъртъвци стояха с празни очи в очакване, силата се разпростря навън. Почувствах, че търси още мъртви, още нещо за вдигане. Това можех да предотвратя. Феята беше изчезнала, измъкнала се бе от примката. Беше получил, каквото искаше.
Повиках силата обратно. Притеглих я в себе си, обратно през земята, сякаш измъквах змия от дупка, като я дърпах за опашката. Хвърлих я насред зомбитата. Хвърлих я върху тях и казах:
— Живейте.
Набръчканата плът се изду. Мъртвите очи заблестяха. Изпокъсаните дрехи станаха цели. Мръсотията падна от дълга раирана рокля. Погледна ме жена с тъмна коса, тъмна кожа и впечатляващите очи на Магнус. Всички те ме погледнаха. Двадесет мъртви, всичките над двестагодишни, които можеха да минат за нормални хора.
— Мили Боже! — прошепна Лари.
Дори аз бях впечатлена.
— Много впечатляващо, госпожице Блейк — гласът на Стърлинг беше изкривен, сякаш не трябваше да се намира там. Той беше различна част от реалността с почти перфектните зомбита. Феята беше избягала, но аз щях да си свърша работата, дори и да не ни помогнеше кой знае колко.
— Кой от вас е Бувие?
Последва мърморене, повечето гласове говореха на френски. Почти всички бяха Бувие. Жената се представи като Аня Бувие. Изглеждаше доста жива.
— Изглежда ще трябва да преместите хотела си — казах аз.
— О, не мисля така — отвърна Стърлинг.
Обърнах се и го погледнах.
Беше измъкнал голям, блестящ, сребрист пистолет. Никелиран пистолет, четиридесет и пети калибър. Държеше го като във филм, пред себе си, на нивото на кръста. Четиридесет и пети калибър е голям пистолет, човек не може да улучи кой знае какво от нивото на кръста. Или поне такава е теорията. Както беше насочен към нас, нямах желание да я проверявам.
Баярд беше насочил двадесет и втори калибър приблизително в нашата посока. Не изглеждаше като да е държал пистолет преди. Може би беше забравил и бе оставил предпазителя спуснат.
Госпожа Харисън имаше никелиран тридесет и осми калибър, насочен много стабилно към мен. Стоеше с разкрачени крака, стъпила стабилно на нелепо високите си токчета. Беше хванала пистолета с две ръце, сякаш знаеше какво прави.