Хвърлих един бърз поглед към лицето й. Силно гримираните й очи бяха леко разширени, но беше стабилна като скала. По-стабилна от Баярд и с по-добра стойка от Стърлинг. Надявах се, че Стърлинг й плаща добре.
— Какво става, Стърлинг? — попитах аз.
Гласът ми беше равен, но се усещаше нотка на сила. Все още владеех силата, достатъчно, че да върна зомбитата обратно в земята. Достатъчно, че да извърша много неща.
Той се усмихна широко на ярката отразена светлина.
— Ти освободи създанието, сега ще те убием.
— Защо би ти пукало дали Кървави кости е на свобода, или не? — виждах пистолетите и все още не разбирах защо.
— Дойде в сънищата ми, госпожице Блейк. Обеща ми цялата земя на семейство Бувие. Цялата.
— Това, че феята е на свобода, няма да ти донесе земята — казах аз.
— Ще ми я донесе, щом Бувие умрат. Ще се окаже, че нотариалният акт, който ни даде този хълм, включва цялата земя, веднага щом няма кой да го оспори.
— Дори и Магнус да умре, пак няма да получиш земята — казах аз, но гласът ми не беше толкова сигурен.
— Имате предвид сестра му? — каза Стърлинг. — Тя ще умре също толкова лесно, колкото и той.
Стомахът ми се сви.
— А децата й?
— Одрано лице и кървави кости най-много обича деца — отвърна той.
— Ти, копеле такова.
Това беше Лари. Той пристъпи напред и госпожа Харисън насочи пистолета към него. Сграбчих го за ръкава със свободната си ръка. Все още държах мачетето в другата. Лари спря и пистолетът остана насочен към него. Не бях сигурна, че това е подобрение.
Напрежението буквално се лееше надолу по рамото му. Бях го виждала ядосан, но никога по този начин. Силата отговаряше на този гняв. Всички зомбита се обърнаха към нас с шумолене на плат. Блестящите им, толкова живи очи, ни очакваха.
— Преместете се пред нас — прошепнах аз.
Зомбитата се раздвижиха. Най-близките застанаха пред нас моментално. Изгубих триото, размахващо пистолети, от поглед. Надявах се, че и те са ни изгубили.
— Убийте ги — каза Стърлинг високо, почти изкрещявайки.
Започнах да се хвърлям към земята все така стискайки Лари за ръката. Той се запротиви. Около нас избухнаха изстрели и той моментално се озова с лице на земята.
Попита ме, докато лежеше притиснат към пръстта:
— А сега какво?
Куршумите удряха зомбитата. Телата се разтресоха и загърчиха. Някои от много живите лица се загледаха надолу притеснени, когато по телата им започнаха да се появяват дупки. Но за тях нямаше болка. Паниката беше просто рефлекс.
Някой крещеше, не бяхме ние.
— Спрете, спрете. Не можем да го направим. Не можем просто да ги убием.
Беше Баярд.
— Малко е късно за пристъп на съвест — отвърна госпожа Харисън.
Май беше първият път, в който чувах гласа й. Звучеше експедитивна.
— Лайънъл, или си с мен, или си срещу мен.
— Проклятие — измърморих аз.
Пропълзях напред, опитвайки се да видя какво става. Отместих настрана една огромна пола точно навреме, за да видя как Стърлинг прострелва Лайънъл в стомаха. Четиридесет и петкалибровият избумтя и почти изскочи от ръката му, но той го удържа. От по-малко от тридесет сантиметра разстояние човек може да застреля почти всичко с този калибър.
Баярд падна на колене и погледна към Стърлинг. Опитваше се да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук.
Стърлинг взе пистолета от ръката на Баярд и го прибра в джоба на сакото си. Обърна му гръб и пристъпи по твърдата суха земя.
Госпожа Харисън се поколеба, но последва шефа си.
Баярд падна на една страна, а от тялото му шуртеше тъмна кръв. Очилата му отразяваха лунната светлина и го правеха да изглежда сляп.
Стърлинг и госпожа Харисън идваха за нас. Стърлинг тръгна сред мъртвите, сякаш бяха дървета и той преминаваше между тях. Мъртвите не се отдръпнаха за него. Стояха като твърдоглави бариери от плът. Не им бях казала да се движат, така че нямаше да го направят.
Госпожа Харисън беше престанала да се опитва да си пробие път. Лунната светлина проблесна върху лъскавия й пистолет, когато тя използва рамото на едно зомби, за да се прицели в нас.
— Убийте я — прошепнах аз.
Зомбито, което използваше за подпора, се обърна към нея. Тя нададе изненадан звук и мъртвите се скупчиха около нея.
Лари ме погледна.
— Какво им каза?
Госпожа Харисън пищеше. Пронизителни, ужасени писъци. Пистолетът й гърмеше и гърмеше, докато не изтрака празен. Бавни, жадни ръце и усти се залепиха за тялото й.
— Спри ги — каза Лари и ме сграбчи за ръката. — Спри ги.
Можех да почувствам как ръцете късат парченца плът от госпожа Харисън. В рамото й се забиха зъби, разкъсаха мекия врат и усетих, когато кръвта й потече в тази уста. Лари също го усещаше.