Лари стоеше надвесен над нас с насочено към Стърлинг оръжие. На Стърлинг като че не му пукаше. Люлееше се напред-назад и се опитваше да успокои и двете наранявания едновременно.
— Имах пистолет. Можеше просто да се отдръпнеш от него — каза Лари.
Поклатих глава. Вярвах, че Лари ще застреля Стърлинг, просто не вярвах, че Стърлинг няма да застреля Лари.
— Бях сграбчила пистолета. Щеше да е срамота да го пусна — отвърнах аз.
Лари насочи оръжието към земята, но продължи да го стиска с две ръце.
— Пистолетът е твой, искаш ли си го?
Поклатих глава.
— Дръж го, докато стигнем до колата.
Погледнах към зомбитата. Те ме наблюдаваха със спокойни очи. По устата на тъмнокосата жена имаше кръв. Нейните зъби се бяха забили в гърлото на госпожа Харисън.
Последната лежеше съвсем неподвижно на земята. Най-малкото беше припаднала.
Силата започваше да се разплита по краищата. Ако щях да изпращам всички в покой, сега бе моментът да го направя.
— Отивайте обратно в земята. Обратно в гробовете си. Отивайте обратно, всички.
Мъртвите се раздвижиха по земята един край друг, подобно на деца, увлечени в игра. След това един по един започнаха да лягат върху земята, която ги поглъщаше като вода. Пръстта се раздвижи и развълнува, докато всички не изчезнаха от поглед.
От земята не стърчаха кости. Повърхността беше гладка и мека, сякаш целият връх на планината беше разкопан и загладен.
Силата се накъса и се вля обратно в земните недра или откъдето бе дошла. Трябваше да идем до джипа и да започнем да провеждаме телефонни разговори. Имаше вилнееща фея на свобода. Трябваше поне да изпратим полиция към къщата на семейство Бувие.
Лари коленичи до госпожа Харисън. Докосна я по врата.
— Жива е.
Когато отдръпна ръката си, цялата бе изцапана с кръв.
Погледнах към Стърлинг. Беше спрял да се люлее и се бе сгушил на една страна, а ръката му висеше под странен ъгъл. Погледът, който ми хвърли, беше частично изпълнен с болка, частично с омраза. Ако някога получеше втори шанс, бях мъртва.
— Застреляй го, ако мръдне — казах аз.
Лари се изправи на крака и послушно насочи пистолета си към Стърлинг.
Отидох да проверя Баярд. Лежеше на една страна, наполовина свит върху раната на корема си. Широк черен кръг показваше къде кръвта му е попила в жадната земя. Знаех, че е мъртъв още щом го видях, но коленичих от далечната страна на тялото, така че да държа Стърлинг под око. Не че не вярвах на Лари, просто не вярвах на Стърлинг.
Нямаше пулс на врата. Кожата вече изстиваше на хладния пролетен въздух. Не ставаше дума за моментална смърт. Лайънъл Баярд беше умрял, докато ние се борехме. Беше умрял сам и бе осъзнавал, че умира, и че е бил предаден. Това беше лош начин да си отидеш.
Изправих се и погледнах към Стърлинг. Исках да го убия заради Баярд, заради Магнус, заради Дори Бувие и децата и за това, че е безсърдечно копеле.
Беше станал свидетел на това как използвам зомбитата като оръжие. Използването на магия като смъртоносно оръжие беше наказуемо със смърт. Самоотбраната не беше приемливо извинение.
Взирах се съвсем спокойно в Стърлинг и изпадналата в безсъзнание госпожа Харисън и осъзнах, че мога да ида до тях и да ги застрелям, след което да спя спокойно.
Исусе Христе.
Лари погледна към мен, като продължаваше да държи пистолета стабилно, но за момент бе отклонил поглед от Стърлинг. Тази вечер това не бе фатално, но трябваше да го отуча.
— Мъртъв ли е Баярд?
— Аха.
Отправих се обратно към тях, като се чудех какво ли ще правя. Не мисля, че Лари щеше да ми позволи да ги застрелям хладнокръвно. Част от мен се радваше. Друга част не.
Вятърът обрули лицето ми. Разнесе се шумолящ звук като от клоните на дървета или от плат. На върха на планината нямаше дървета. Обърнах се с големия четиридесет и пети калибър, стиснат здраво в ръце, и Янос просто стоеше там, на края на планината. Мисля, че за момент спрях да дишам, докато се взирах в кокалестото му лице. Беше облечен изцяло в черно, дори ръцете му бяха скрити в черни ръкавици. За един див момент изглеждаше като реещ се череп.
— Момчето е при нас — каза той.
35
Кръстовете бяха все още съвсем ясно видими и сияеха с мека бяла светлина. Все още я нямаше горящата бяла светлина. Не бяхме в явна опасност, но кръстът стана топъл дори през ризата ми.
Янос постави ръка пред очите си по начина, по който аз бих прикрила очи от слънцето, докато съм в колата.
— Моля, махнете тези неща, така че да можем да поговорим.
Не ни каза да ги свалим. Можех да живея с кръст, прибран под дрехата. Можех да го извадя по-късно. Прибрах верижката с една ръка, а с другата държах пистолета в готовност. Осъзнах, че не знам дали мунициите в оръжието са сребърни. Сега не беше моментът да питам. Така или иначе Стърлинг най-вероятно щеше да излъже. Лари също прибра кръста си, така че да не се вижда. Блестящата нощ потъмня малко.