Выбрать главу

Кръстът му се измъкна навън. Светеше като очите на Серефина. Той просто ме погледна.

Въздъхнах и извадих собствения си кръст.

— Това е кофти идея.

— Знам — отвърна той. — Но не мога просто да гледам.

Погледнах честното му лице и знаех, че това е истината. Не можеше просто да гледа. Аз бих могла. Нямаше да ми хареса, но можех да позволя да се случи. Толкова по-жалко.

— Какво правите с малките си свещени предмети? — попита Янос.

— Спираме това — отвърнах аз.

— Ти искаш смъртта им, Анита.

— Не и по този начин — отвърнах аз.

— Би ли предпочела да ти позволя да ги застреляш и да похабя всичката тази кръв?

Предлагаше ми да ги застрелям. Поклатих глава.

— Не мисля, че това вече е възможно като вариант.

— Никога не е било вариант — обади се Лари.

Оставих го без коментар, нямаше нужда да му разбивам илюзиите. Тръгнах към Палас и Бетина. Лари тръгна към Ели и Ксавие с кръст, опънат до края на верижката му, сякаш така щеше да работи по-добре. Нямаше нищо лошо в някой драматичен жест, но трябваше да му спомена, че това всъщност не помага. По-късно, обаче.

Светлината на кръстовете се усили, сякаш носехме стоватови крушки около врата си. Светът извън блясъка им ми изглеждаше като черен кръг.

Ксавие беше на крака лице в лице с Лари, но останалите се бяха отдръпнали от плячката си, победени от светлината.

— Благодаря ви, госпожице Блейк — каза Стърлинг. — Благодаря ви.

Той сграбчи крака ми със здравата си ръка и се заумилква около мен. Преборих се с желанието да го изтръскам от себе си.

— Благодари на Лари, аз щях да те оставя да умреш.

Той изглежда не ме чу. Почти плачеше от облекчение, лигавейки се върху найковете ми.

— Отдръпнете се от тях, моля — гласът беше женски и гъст като мед.

Примигнах срещу светлината на кръста и видях Киса с пистолет в ръка. Револвер, който приличаше на „Магнум“, но беше трудно да се прецени заради блестенето. Какъвто и да беше, щеше да направи голяма дупка.

— Отдръпнете се от тях, веднага.

— Мислех, че Серефина ме иска жива.

— Киса ще застреля младия ви приятел.

Спрях се насред поемането на въздух и го изпуснах.

— Ако го убиете, няма да ви сътруднича в това, което сте намислили за тази вечер.

— Не си ни разбрала, Анита — каза Янос. — Господарката ми не иска сътрудничество. Всичко, което желае от теб, може да се вземе насила.

Погледнах го над блестящата светлина. Беше прегърнал Джеф до себе си, направо стопляше сърцето.

— Свалете кръстовете си и ги хвърлете надалече към дърветата — каза Янос. Прекара облечената в ръкавица ръка по двете страни на лицето на Джеф и постави по една целувка на всяка буза.

— Сега, след като знаем, че ще се откажеш от безопасността си заради двамата млади мъже, имаме един заложник в повече, отколкото ни е нужен — той постави ръцете си от двете страни на врата на Джеф, без да го наранява, не още. — Свалете си кръстовете и ги хвърлете сред дърветата. Няма да моля трети път.

Погледнах го. Не исках да се отказвам от кръста си. Погледнах към Лари. Той все още стоеше изправен срещу Ксавие, а кръстът му блестеше храбро. Мамка му.

— Киса, застреляй мъжа.

— Не — казах аз и разкопчах верижката. — Не го застрелвайте.

— Не го прави, Анита — каза Лари.

— Не мога да гледам как те убиват, Лари, не и ако мога да го предотвратя.

Оставих верижката да се събере в ръката ми, кръстът светеше със синьо-бяла светлина като горящ магнезий. Беше лоша идея да го хвърлям. Много лоша идея. Метнах го в гората. Кръстът проблесна като падаща звезда и изчезна от поглед в мрака.

— А сега твоят кръст, Лари — каза Янос.

Лари поклати глава.

— Ще трябва да ме застреляте.

— Ще застреляме момчето — каза Янос. — Или пък ще се нахраня с него, докато вие гледате.

Той прикова Джеф към себе с една ръка, докато другата бе в косата му и го държеше неподвижен, разкривайки врата му. Лари ме погледна.

— Анита, какво да правя?

— Трябва да решиш сам — отвърнах аз.

— Те наистина ще го убият, нали?

— Да, ще го убият.

Той изруга под нос и пусна кръста. Разкопча верижката и го хвърли с всичка сила в гората, сякаш с него изхвърляше и гнева си.

Когато светлината от кръста угасна, останахме в мрака. Лунната светлина, която преди това ни се беше струвала толкова ярка, сега беше мъждив заместител.

Нощното ми зрение започна да се възвръща на етапи. Киса пристъпи по-близо, все така насочила пистолета си към нас. Първият път, когато я бях видяла, излъчваше сексуалност, сила, сега беше смирена, тиха, сякаш част от силата й е била отнета. Изглеждаше бледа и отдръпната. Трябваше да се нахрани.