— Защо не са ти позволили да се нахраниш тази вечер? — попитах аз.
— Нашата господарка не е сто процента сигурна в лоялността на Киса. Нуждае се от проверка, нали така, моя тъмна красавице?
Киса не отговори. Погледна ме с големите си тъмни очи, но пистолетът дори не потрепна.
— Хранете се, деца, хранете се.
Палас и Бетина отидоха при Стърлинг. Погледнаха ме над него. Аз отвърнах на погледите им. Стърлинг сграбчи крака ми.
— Не можете да им позволите да ме имат. Моля ви, моля ви.
Палас коленичи край него. Бетина заобиколи от страната, от която се намирах аз. Дръпна ръката на Стърлинг от крака ми. Долната част на гърба на вампирката се отърка в мен. Отстъпих назад и Стърлинг започна да крещи.
Ксавие и Ели вече бяха започнали да се хранят от, за щастие, припадналата госпожа Харисън. Лари ме погледна с разперени ръце, празни, безпомощни.
Не знаех какво да кажа.
— Не ме докосвайте, не ме докосвайте! — Стърлинг удряше по Палас със здравата си ръка и вампирката я хвана с лекота и я задържа.
— Поне го постави под властта си — казах аз.
Палас ме погледна.
— След като се опита да те убие? Защо да проявяваме милост?
— Може би не искам да слушам писъците му.
Палас се усмихна. Очите й просветнаха с тъмен огън.
— За теб, Анита, всичко.
Тя сграбчи брадичката на Стърлинг и го насили да я погледне в очите.
— Госпожице Блейк, помогнете ми. Помогнете… — думите замряха на устните му.
Наблюдавах как всичко изчезна от очите му, докато не останаха празни и очакващи.
— Ела при мен, Реймънд — каза Палас. — Ела при мен.
Стърлинг се поизправи, здравата му ръка прегърна вампирката. Опита се да използва и счупената, но тя не искаше да се свие в лакътя.
Бетина заизвива счупената ръка напред-назад, смеейки се. Стърлинг въобще не реагира на болката. Той се притискаше към Палас. Изразът на лицето му беше на щастие, на радост. На нетърпение.
Палас впи зъби във врата му. Стърлинг за момент се стегна, след което се отпусна и започна да издава тихи звуци.
Палас премести главата на Стърлинг на една страна и продължи да смуче от раната, но остави достатъчно място от другата страна за още някого. Бетина впи зъби в оголената плът.
Двете вампирки се хранеха, а главите им бяха толкова близо една до друга, че косите им се бяха преплели, златисто и черно. А Реймънд Стърлинг издаваше щастливи звуци, докато го убиваха.
Лари се отдалечи до края на сечището и стисна здраво ръце пред гърдите си.
Аз останах на мястото си. Наблюдавах. Бях искала Стърлинг мъртъв. Щеше да е проява на страхливост да извърна очи. Освен това трябваше да гледам. Трябваше да си припомня кои са чудовищата. Може би, ако се насилех да не извръщам поглед, да не примигвам, нямаше да забравя отново.
Взирах се в щастливото, изпълнено с желание лице на Стърлинг, докато ръцете му не се отпуснаха от гърба на Палас и очите му не се затвориха. Той припадна от шока и кръвозагубата, а вампирките го прегръщаха здраво и продължаваха да се хранят.
Очите му се отвориха широко и от гърлото му се разнесе гъргорещ звук. От очите му струеше ужас. Палас вдигна ръка и го погали по косата — жест, който се използваше за уплашено дете. Страхът изчезна от очите му и аз наблюдавах как и последната светлинка в тях угасва. Наблюдавах как Реймънд Стърлинг умира и знаех, че това последно изражение на ужас ще навестява сънищата ми в следващите седмици.
37
Изви се вятър, който повдигна порядъчен облак прахоляк. Жан-Клод се появи, сякаш го бяхме призовали от въздуха. Никога не се бях чувствала толкова щастлива да го видя. Не изтичах в прегръдките му, но застанах по-близо до него. Лари ме последва. Жан-Клод не беше винаги най-безопасното убежище, но точно в момента изглеждаше адски добре.
Беше облечен с една от белите си ризи. Тази имаше толкова много дантели отпред, че изглеждаше пухкава. Носеше късо бяло сако, което стигаше до кръста му. От ръкавите надничаха още дантели. Беше обут в тесни бели панталони, пристегнати с черен колан. Коланът пасваше идеално на черните кадифени ботуши.
— Не те очаквах тук, Жан-Клод — каза Янос.
Не можех да кажа със сигурност, но звучеше изненадан. Чудесно.
— Серефина донесе поканата си лично, Янос, но това не беше достатъчно.
— Изненадваш ме, Жан-Клод.
— Изненадах и Серефина.
Звучеше ужасно спокоен. И да беше уплашен, че стои заобиколен от числено превъзхождащ го противник на върха на хълма, не му личеше. Много бих се радвала да разбера как е изненадал Серефина.
Джейсън се появи от далечната страна на хълма от посоката, където беше паркиран джипът. Беше облечен с черни кожени панталони, които му стояха като излети, и ниски черни ботуши. Не носеше риза. На врата му имаше нещо, което приличаше на кучешки нашийник със сребърни гвоздеи, а на ръцете си носеше черни ръкавици. Като се изключи това, от кръста нагоре беше гол. Надявах се, че Джейсън сам си е избрал дрехите за тази вечер.