Отдалеч и като в просъница чух Жан-Клод да крещи името ми: „Анита!“ Но беше твърде късно. Огънят й ме затопли, накара ме да се чувствам цяла. Болката беше толкова малка цена за това.
Черният тунел се срути зад мен, докато не остана нищо друго, освен мрака и проблясването на очите на Серефина.
39
Сънувах. Бях много малка. Достатъчно малка, че да се събера в скута на майка си, само краката ми стърчаха от края на коленете й. Когато обвиваше ръце около мен, се чувствах в безопасност, толкова сигурна, че нищо не може да ме нарани, докато мама е тук. Положих глава на гърдите й. Чувах как бие сърцето й. Силен, уверен ритъм, който ставаше все по-силен и по-силен.
Звукът ме събуди, но не бях будна. Мракът беше толкова пълен, сякаш бях сляпа. Лежах в обятията на майка си в тъмнината. Бях заспала в леглото с нея и тате. Сърцето й туптеше до ухото ми, но ритъмът беше погрешен. Майка ми имаше шум на сърцето. Туптенето й представляваше секунда забавяне, колебание, след това две бързи изтуптявания, за да навакса. Туптенето, което чувах сега, беше ритмично като часовник.
Опитах се да се изправя, да се махна от нея и главата ми се удари в нещо твърдо и здраво. Ръката ми се плъзна по тялото, за което бях прикована. Докоснах сатенена рокля с гладки бижута, пришити към плата. Лежах в абсолютния мрак и се опитах да се претърколя от нея. Плъзнах се в извивката на ръката й. Плътта й се отри по голите ми рамене, безкостна като мъртвите, но туптенето на сърцето й изпълваше мрака, дори и при опитите ми да не я докосвам.
Телата ни бяха прилепени едно към друго. Това не беше ковчег, направен за двама. По кожата ми изби пот. Мракът изведнъж стана задушаващо близък, горещ. Не можех да дишам. Опитах се да се претърколя по гръб. Опитах се да се претърколя от нея и не можах. Нямаше място.
Всяко слабо съпротивление караше безкостното й тяло да се движи, залюляваше меката, отпусната плът. Вече не можех да подуша парфюма на майка си. Усещах стара кръв и миризма, от която ти настръхва врата, която бях усещала и преди. Вампири.
Изкрещях и се опитах да се повдигна, за да се отдалеча малко. Капакът на ковчега помръдна. Останах подпряна на ръце и притиснах гърба си в сатена и дървото. Капакът се отвори с трясък и внезапно се озовах, възседнала тялото й, повдигната като насред лицева опора.
Мъждивата светлина очертаваше лицето й. Въпреки внимателно положения грим, изглеждаше като зле гримиран труп. С препъване се измъкнах от ковчега и за малко не паднах на пода.
Ковчегът на Серефина стоеше на сцената в бар и грил „Кървави кости“. Ели лежеше свита на кравай в основата на сцената. Минах покрай нея и почти очаквах да ме сграбчи за глезените, но тя не помръдна. Дори, за да диша. Беше от прясно умрелите и с изгряването на слънцето бе наистина мъртва.
Серефина също не дишаше, но сърцето й туптеше, биеше, бе живо. Защо? За да ме успокоява? Заради докосването ми?
По дяволите, не знаех. Ако успеех да се измъкна, щях да питам Жан-Клод. Ако беше жив. Ако бе спазила думата си.
Янос лежеше на средата на пода по гръб, с ръце, скръстени на гърдите. Бетина и Палас се бяха сгушили до него, по една от всяка страна. На пода имаше ковчег. Нямаше как да знам кое време на деня е. Бих се обзаложила, че на Серефина не й се налагаше да спи цял ден. Махах се оттук.
— Казах й, че няма да спиш цял ден.
Гласът ме накара да се извърна рязко. Магнус беше зад бара, подпрял лакти на гладката повърхност. Режеше зелен лимон с нож, който изглеждаше много остър. Погледна ме със синьо-зелените си очи. Дългата му кестенява коса се спускаше около лицето му. Внезапно се изправи, протягайки гръб. Носеше една от онези ризи, които човек наема, за да облече със смокинг. Ризата бе бледозелена и подчертаваше цвета на очите му.
— Изплаши ме — казах аз.
Той прескочи бара с лекота и се приземи на крака с грацията на котка. Усмихна се, но не приятелски.
— Не мислех, че се плашиш толкова лесно.
Отстъпих крачка назад.
— Възстановил си се адски бързо.
— Пил съм безсмъртна кръв, това помага — гледаше ме с плам в очите, който не ми харесваше.
— Какво ти става, Магнус?
Той отметна дългата си коса на една страна. Задърпа яката на ризата си, докато първите две копчета не се скъсаха и не паднаха на пода. Имаше нов белег от ухапано по гладката кожа на врата му.
Отстъпих още една крачка назад към вратата.
— И какво? — прокарах ръка по врата си и открих собствения си белег. — Имаме еднакви белези. Какво от това?