Беше по-бърз от мен, по-силен от мен, но аз бях въоръжена. Ножът беше добър, направен за рязане на храна, не на хора, но хубавият нож си е хубав нож. Гъвкав е. Трябваше да се насиля да не стисна дръжката твърде здраво, да се успокоя. Щях да се измъкна оттук. Щях. Очите ми пробягаха към отворения ковчег на Серефина. Стори ми се, че я видях да диша.
Магнус се хвърли върху мен. Тялото му се удари в моето и аз забих ножа в корема му. Той изпъшка и теглото му ме събори на пода. Забих ножа до дръжката. Юмрукът му се сви около ръката ми и той се претърколи от мен, като отнесе острието със себе си.
Придвижих се на четири крака до края на бара. Магнус вече беше там и ме изправи на крака, вдигайки ме за едната ръка. Предната част на ризата му беше напоена с кръв. Вдигна окървавения нож пред лицето ми.
— Това заболя.
Допря острието до гърлото ми. Пулсът ми сякаш се устреми навън, за да срещне метала. Започна да отстъпва назад, като ме дърпаше със себе си.
— Къде отиваме? — попитах.
— Ще видиш — отвърна той.
Не ми хареса, че не искаше да ми каже.
Краката му се удариха в тялото на Ели. Ако извърнех очи, можех да зърна ковчега на Серефина зад него. Трудно е да си мърдаш главата, когато до гърлото ти е опрян нож. Той дръпна ръката ми, но аз не помръднах. Наклоних се назад на пети, съвсем леко, без да забравям за ножа, но се страхувах от Серефина много повече от което и да е острие.
— Хайде, Анита.
— Не и докато не ми кажеш какво правим — изрекох думите много внимателно заради ножа.
Ели лежеше неподвижна, сякаш нямаше кости, мъртва в краката ни. Кръвта на Магнус капна върху празното й лице. Ако беше някой от другите, можеше да оближе кръвта дори и в съня си, но Ели си беше съвсем мъртва. Тя беше вдигната наскоро, чакаше личността й да се „изгради“ наново, ако въобще станеше. Бях виждала вампири, които никога не се възстановяваха. Никога не ставаха близки до човешкото същество, което някога са били.
— Ще те сложа обратно в ковчега и ще го заключа, докато Серефина се събуди.
— Не — казах аз.
Магнус стисна ръката ми, сякаш пръстите му търсеха костта. Ако не я счупеше, щеше да остане зверска синина. Не извиках от болка, но това изискваше усилия.
— Мога да те нараня по всякакви начини, Анита. Просто влез вътре.
— Нищо, което можеш да направиш, не ме плаши толкова, колкото да вляза отново в този ковчег.
Наистина имах предвид казаното. Което означаваше, че освен ако наистина не смяташе да ме убие, ножът ставаше безполезен. Обърнах глава към острието. Беше принуден да го отдръпне от кожата ми, преди да се набода на него.
Взрях се в него от около една крачка разстояние и видях в очите му нещо, което го нямаше преди. Беше уплашен.
— Кървави кости умря, защото споделяше твоята тленност. Преди по-труден ли беше за убиване, Магнус? Няма безсмъртие, от което да черпиш, това ли е?
— Твърде си умна за собственото си добруване — отвърна той тихо.
Усмихнах се.
— Смъртен като всички нас, горкото бебче.
Той се усмихна с бързо оголване на зъби.
— Все още мога да понеса повече, отколкото можеш да ми причиниш.
— Ако наистина го вярваше, нямаше да ме връщаш обратно в ковчега.
Той се раздвижи със свръхестествена бързина, която бе почти вампирска. Удари ме по ръката и ми отне няколко секунди, докато разбера, че ме е порязал. От раната надолу по ръката ми потече кръв. Той смени хватката си от горната част на ръката към китката твърде бързо, че да се възползвам.
Наблюдавах как кръвта се стича към лакътя ми. Не беше кой знае какво порязване, дори можеше и да не остави белег; но естествено, на лявата ми ръка кой би могъл да разбере?
— Не можеше ли да порежеш дясната ми ръка? На нея нямам чак толкова белези.
Той направи бързо режещо движение надолу и разряза дясната ми ръка от рамото почти до лакътя.
— Винаги съм щастлив да изпълня желанията на една дама.
Раната болеше и беше по-дълбока от първата. Аз и моята голяма уста. Кръвта течеше по ръката ми на тънка алена струйка. Кръвта по лявата ми ръка потрептя на лакътя ми и падна с меко пльок върху бузата на Ели. Плъзна се надолу по кожата й право в устата. Струйка магия ме погъделичка нагоре по гръбнака. Задържах дъха си. Можех да я почувствам. Можех да почувствам тялото в краката ни.
Беше разгарът на деня. Не би трябвало да мога да вдигам зомбита, камо ли вампири. Беше невъзможно и все пак можех да почувствам тялото, можех да почувствам магията. Знаех, че е моя и я исках. Исках я.
— Какво има? — Магнус изви ръката ми, връщайки погледа ми върху лицето си.
Бях започнала да се взирам във вампирката. Не бях искала, просто беше толкова адски неочаквано.