Какво да правя с двамата мъже в живота си? Откъде, по дяволите, да знам? Докато съм в прегръдките на Ричард, докато вдишвам от топлината на тялото му, се чувствам най-близо до начина, по който се бях чувствала в прегръдките на майка ми. Не е същото, понеже знам, че макар Ричард да е готов да даде живота си за мен, дори това може да не е достатъчно. Когато бях дете, вярвах, че е достатъчно. Няма истинска безопасност. Загубената невинност никога не може да се върне. Но понякога с Ричард ми се иска отново да вярвам в нея.
В прегръдките на Жан-Клод няма нищо успокоително. Той въобще не ме кара да се чувствам в безопасност. Той е като някакво забранено удоволствие, за което човек знае, че накрая ще съжалява. Реших да не чакам. Сега съжалявам, но все още се срещам с него.
Някак си Жан-Клод беше успял да прекрачи онази линия, която много малко други вампири са успявали. Вече не мисля за него като за чудовище.
Бог да се смили над душата ми.