Това не му хареса, но не ми възрази.
— Добре, госпожице Блейк. Ще ви чакам тук дори и да отнеме цялата нощ. Любопитно ми е какво правите. Никога не съм виждал вдигане на зомбита преди.
— Тази вечер няма да вдигам мъртвите, г-н Стърлинг. Вече говорихме за това.
— Разбира се — отвърна той и само ме погледна.
По някаква причина беше трудно да срещна бледите му очи. Насилих се да отвърна на погледа му и да не отклоня очи, но изискваше усилия. Сякаш се опитваше да ме накара да направя нещо, да ме застави с погледа си, като вампир. Но той не беше вампир, дори и слаб.
Примигна и се отдалечи, без да каже нищо повече. Госпожа Харисън щапукаше несигурно след него по неравната земя на високите си токчета. Боу ми кимна и ги последва. Предположих, че са дошли с една кола. Или пък Боу беше шофьорът на Стърлинг. Сигурно беше работа, изпълнена с прекрасни емоции.
— Ще ви откараме с хеликоптер до хотела, където сме ви запазили стаи. Можете да разопаковате багажа си, а аз ще ви докарам колата — каза Баярд.
— Без разопаковане, само колата. Местопрестъпленията остаряват бързо — отвърнах аз.
Той кимна.
— Както желаете. Ако се качите в хеликоптера, ще потеглим веднага.
Едва след като свалих комбинезона и го сгънах осъзнах, че можех да отида с г-н Стърлинг. Можеха да ме откарат, вместо да се налага да летя. Мамка му.
6
Баярд ни беше осигурил черен джип с тъмни стъкла и повече екстри, отколкото предполагах, че има. Притеснявах се, че ще ме оборудват с „Кадилак“ или нещо също толкова нелепо. Баярд ми подаде ключовете с думите:
— Някои от тези пътища дори нямат настилка. Реших, че може да имате нужда от нещо по-солидно от обикновена кола.
Удържах порива да го потупам по главата и да му кажа „Добър лакей“. По дяволите, беше направил страхотен избор. Може би все пак щеше да стане равностоен партньор някой ден.
Дърветата хвърляха дълги тънки сенки по пътя. В долините между планините слънчевата светлина се беше смекчила до следобедна мараня. Можеше и да успеем да се върнем в гробището докато се стъмнеше напълно.
Да, ние. Лари стоеше до мен в измачкан син костюм. Ченгетата нямаше да имат нищо против евтиния му костюм. Моето облекло, от друга страна, можеше и да предизвика повдигането на няколко вежди. В провинцията няма кой знае колко жени полицайки. Още по-малко носят къси червени поли.
Започвах наистина да съжалявам за избора на дрехи. Кой, аз ли съм несигурна?
Лицето на Лари сияеше от вълнение. Очите му блестяха като на дете по Коледа. Барабанеше с пръсти по страничната облегалка. Нерви.
— Как си?
— Никога преди не съм бил на място, където е извършено убийство — отвърна той.
— Винаги има първи път.
— Благодаря, че ми позволи да дойда с теб.
— Просто помни правилата.
Той се разсмя.
— Не пипай нищо. Не стъпвай в кръвта. Не говори, освен ако не те заговорят — намръщи се. — Последното защо е? Разбирам останалите, но защо не мога да говоря?
— Аз съм член на „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. Ти не си. Ако обикаляш наоколо, мърморейки: „уау, тук има мъртвец“, може и да се засегнат.
— Няма да те изложа — вече звучеше обидено. После изведнъж му хрумна нещо. — Да не би да се представяме за полицаи?
— Не. Продължавай да си повтаряш: Аз съм член на „Отряда на привиденията“, аз съм член на „Отряда на привиденията“, аз съм член на „Отряда на привиденията“.
— Но аз не съм — отвърна той.
— Точно за това не искам да говориш.
— О — каза той и се отпусна назад в седалката, а част от блясъка в очите му започна да потъмнява. — Всъщност никога не съм виждал току-що убито тяло.
— Ти си изкарваш прехраната, вдигайки мъртъвци, Лари. Виждаш трупове през цялото време.
— Не е същото, Анита — звучеше сърдито.
Погледнах го. Беше се отпуснал максимално надолу, доколкото позволяваха предпазните колани, със скръстени пред гърдите ръце. Бяхме на билото на един хълм. Сноп слънчева светлина падна като експлозия върху оранжевата му коса. За момент сините му очи изглеждаха полупрозрачни, докато преминавахме от светлината в сенките. Изглеждаше намръщен и обиден.
— Виждал ли си някога мъртвец, освен на погребение и при току-що вдигнато зомби?
За момент замълча. Аз се съсредоточих върху шофирането и оставих мълчанието да изпълни джипа. Беше приятна тишина, поне за мен.
— Не — отвърна той най-накрая.
Звучеше като малко момче, на което са казали, че не може да излезе да си играе.