Лари ме изгледа.
— Твърде дълго си се въртяла покрай полицията. Не вярваш на никого.
— Не полицаите ме научиха на това, Лари. То си е вроден талант.
Включих на скорост и потеглихме. Дърветата хвърляха дълги, тънки сенки. В долините между планините сенките оформяха басейни от настъпващата нощ.
Би трябвало да се отправим директно към гробището. Обхождането му нямаше да навреди на никого. Но ако не можех да ида на лов за вампири, щях да разпитам Магнус Бувие. Никой не можеше да ми забрани тази част от работата ми.
Всъщност не исках да ходя на лов за вампири, беше почти мръкнало. Да ловиш вампири през нощта е добър начин да бъдеш убит. Особено когато става дума за някой, който може да контролира съзнанието като този. Един вампир може да замъгли съзнанието ви и даже да ви нарани, ако контролът му е достатъчно добър, и вие няма да имате нищо против. Но веднъж щом концентрацията му се премести от вас върху някой друг и този някой започне да крещи, ще се събудите. Ще побегнете. Но момчетата не бяха избягали. Не се бяха събудили. Просто бяха умрели.
Ако това нещо не бъдеше спряно, щяха да умрат и други хора. Можех почти да го гарантирам. Фриймънт трябваше да ми позволи да остана. Нуждаеха се от експерт по вампирите за този случай. Нуждаеха се от мен. Добре де, това, от което се нуждаеха, беше полицай с опит с чудовищата, но нямаха такъв. Бяха изминали едва три години откакто резултатът от делото „Адисън срещу Кларк“ призна юридически вампирите за живи. Преди три години Вашингтон беше направил кръвопийците живи граждани с права. Никой не се беше замислил какво ще означава това за полицията. Преди промените в закона свръхестествените престъпления се поемаха от ловци на глави и ловци на вампири. Онези граждани с достатъчно опит, който да ги опази живи. Повечето от нас разполагаха с някакъв вид свръхестествени сили, които ни даваха някакво предимство над чудовищата. Повечето ченгета нямаха подобен късмет.
Обикновените хора не се справят добре срещу чудовищата. Винаги е имало едно малцинство като нас с особен талант да се справят със зверовете. Вършехме добра работа, но внезапно се очакваше ченгетата да поемат нещата. Без допълнително обучение, без допълнителни хора, без нищо. По дяволите, повечето полицейски управления даже не осигуряваха сребърни амуниции.
На хората във Вашингтон им беше отнело доста време да осъзнаят, че може би са прибързали. Че може би, само може би, чудовищата наистина са чудовища и на полицията й е нужна някаква допълнителна подготовка. Щеше да отнеме години да се обучат полицаите, затова щяха да скъсят процеса и просто да направят ченгета от всички ловци на вампири и убийци на чудовища. За мен лично това можеше и да сработи. Щеше да ми хареса да имам значка, която да завра в лицето на Фриймънт. Тогава нямаше да може да ме прогони, не и ако бях федерална. Но за повечето ловци на вампири щеше да е проблем. Човек се нуждае от нещо повече от познания по свръхестественото, за да разследва убийство. И със сигурност има нужда от нещо много повече от познания по вампирите, за да носи значка.
Нямаше лесни отговори. Но там, някъде в мрака, се намираше група полицаи, които ловуваха вампир, способен на неща, които не бях смятала за възможни. Ако разполагах със значка, щях да съм с тях. Не бях автоматична гаранция за сигурност, но знаех много повече от щатско ченге, което е „виждало“ снимки на жертви на вампири. Фриймънт никога не се бе сблъсквала с реалността. Надявах се да оцелее след първата си среща.
9
Бар и грил „Кървави кости“ се намираше в края на път, осеян с червеникав чакъл. Някой беше изпотрошил дърветата от двете страни, така че джипът се закатери нагоре към одеялото от черно небе, осеяно с милиони звезди. Блясъкът на звездите беше единствената видима светлина.
— Тук наистина е тъмно — обади се Лари.
— Няма улично осветление — отвърнах аз.
— Не би ли трябвало вече да виждаме светлините от ресторанта?
— Не знам.
Взирах се в изпочупените дървета. Пъновете блестяха, бели и нащърбени. Беше направено наскоро, сякаш някой бе полудял с брадва или може би с меч, или пък нещо голямо беше разцепило стволовете.
Забавих и започнах да се взирам в мрака. Нима грешах? Нима бяха тролове? Може би в планините имаше оцелял грамаден планински трол от Озарк? Такъв, който би използвал меч? Искрено вярвах, че си има първи път за всичко.
Почти спрях джипа.
— Какво има? — попита Лари.
Включих аварийните светлини. Пътят беше тесен, едва имаше място за две коли, но продължаваше нагоре по хълма. Никой, който идваше отгоре, нямаше да види джипа веднага. Светлините помагаха, но ако караше бързо… По дяволите, щях да го направя, защо да увъртам? Паркирах джипа и излязох.