— Може да сервират ребърца — казах аз.
Той направи физиономия.
— Точно в момента не бих могъл да погледна каквото и да било барбекю.
— И при мен няма да е първият избор.
Вратата се отвори навътре директно в бара. След това се затвори и се озовахме в осветен от огъня полумрак. Повечето барове са мрачни местенца, в които да пиеш и да се скриеш. Място, в което да намериш убежище от шумния, блестящ външен свят. Що се отнася до убежища, това беше добро. По протежението на едната стена на стаята имаше бар и дузина малки масички, разпръснати по пода от полирано тъмно дърво. Отляво имаше малка сцена и джубокс близо до задната стена, където малко коридорче водеше вероятно към тоалетните и кухнята.
Всички повърхности бяха от тъмно дърво и полирани до блясък. От стената искряха свещи, поставени зад предпазни стъкла. От ниския таван от тъмно дърво висеше свещник с още покрити свещи. Дървото по-скоро блестеше като тъмно огледало, отколкото да отразява светлината.
Гредите, поддържащи покрива, бяха резбовани с лози и отделни листа, които приличаха на дъбови. Всички лица бяха обърнати към нас, като в лош уестърн. Много от тях бяха мъжки, очите се приплъзваха по мен, виждаха Лари и повечето се връщаха обратно към питиетата си. Неколцина се задържаха, изпълнени с надежда, но аз ги игнорирах. Беше твърде ранна вечер, за да има някой достатъчно пиян, че да ми причини неприятности. Освен това, бяхме въоръжени.
Жените се бяха скупчили нагъсто до бара. Бяха облечени като за петък вечер, ако, разбира се, планираха да я прекарат на някой ъгъл, предлагайки секс на непознати. Взираха се в Лари, сякаш се опитваха да преценят дали ще е вкусен. Мен изглежда ме намразиха от пръв поглед. Ако познавах поне някоя от тях, бих казала, че ревнуват, но аз не съм от типа жени, които предизвикват ревност от пръв поглед. Нито съм достатъчно висока, нито достатъчно руса, нито достатъчно скандинавска или екзотична. Хубава съм, но не съм красива. Жените ме гледаха, сякаш виждаха нещо, което беше скрито за мен. Това ме накара да хвърля един поглед назад да не би някой да е дошъл след нас, въпреки че знаех, че няма никой.
— Какво става? — прошепна Лари.
Това беше другото тревожно нещо. Беше тихо. Никога преди не бях попадала в петък вечер в бар, където можеш да шепнеш и да бъдеш чут.
— Не знам — отвърнах също толкова тихо.
Жените около тезгяха се разделиха, сякаш някой ги беше помолил, и ни дадоха възможност да огледаме бара. Зад него стоеше един мъж. В първия момент, щом го видях, си помислих каква красива коса има тя. Косата падаше до кръста му като буен кестеняв водопад. Пламъчетата на свещите се отразяваха в нея по същия начин, по който го правеха в полираното дърво на бара.
Той вдигна зашеметяващите си синьо-зелени очи, с цвят, подобен на дълбока морска вода, към нас. Беше мургав и по-скоро очарователен, отколкото красив, двуполов като котка. Беше дяволски екзотичен и изведнъж осъзнах защо жените се тълпяха около бара.
Постави чаша, пълна с кехлибарена течност, върху малка салфетка и каза:
— Ти си наред, Ърл — гласът му беше изненадващо нисък, сякаш би пял дълбок бас.
Откъм масите се изправи мъж, вероятно Ърл. Беше грамаден, подобен на дървосекач, сякаш изграден от заоблени квадрати, нещо подобно на по-мека версия на чудовището на Борис Карлоф5. Не беше типа момче от корицата на модно списание. Протегна ръка за питието си и ръката му докосна гърба на една от жените. Тя се обърна ядосано. Очаквах да му каже да върви по дяволите, но барманът я докосна леко по ръката. Внезапно тя замръзна и застана неподвижно, сякаш слушаше гласове, които аз не можех да чуя.
Въздухът се раздвижи. Внезапно усетих много силно, че Ърл ухае на сапун и вода. Косата му беше все още мокра от душа. Можех да оближа водата от кожата му, да почувствам тези големи ръце върху тялото си.
Поклатих глава и отстъпих назад, блъскайки се в Лари. Той ме хвана за ръката.
— Какво става?
Погледнах го, стиснах ръката му, а пръстите ми се забиваха в плата на костюма, докато не почувствах твърдата му плът под моята. Обърнах се към бара.
Ърл и жената бяха отишли да седнат до масата. Тя целуваше дланта на загрубялата му ръка.
— Исусе! — възкликнах аз.
— Какво има, Анита? — попита Лари.
Поех си дълбоко въздух и се отдръпнах от него.
— Добре съм, просто беше неочаквано.
— Кое беше неочаквано?
— Магията — пристъпих към бара.
Невероятните очи отново се втренчиха в мен, но в тях нямаше никаква сила. Не беше като да се разправяш с вампир. Можех да се взирам в тези прекрасни очи завинаги и те щяха да продължат да си бъдат само очи. Така да се каже.
5
Борис Карлоф (23 ноември 1887–2 февруари 1969) — английски актьор, известен с ролите си на чудовището на Франкенщайн. — Б.р.