— Може и да е така. Фриймънт каза, че Лари върнал обяда си върху местопрестъплението.
— Не повърна на местопрестъплението, а близо до него.
Последва моментно мълчание.
— По-добре, отколкото върху тялото.
— Никога няма да мога да се отърва от това, нали?
— Не — отвърна Долф, — няма.
— Страхотно. Лари и аз ще сме там, веднага щом можем. Става дума за около тридесет минути с кола, може би повече.
— Ще кажа на шериф Сейнт Джон, че сте на път — каза той и затвори.
И аз затворих. Долф ме бе приучил никога да не казвам довиждане по телефона.
11
Лари се отпусна толкова назад в седалката, колкото му позволяваше коланът. Ръцете му бяха здраво стиснати в скута. Взираше се в мрака, сякаш виждаше нещо друго, освен преминаващите образи. Можех да се обзаложа, че в главата му танцуваха образите на заклани тийнейджъри. В моята не танцуваха. Още не. Може би щях да ги видя в сънищата си, но не и докато съм будна, не още.
— Колко лошо ще е този път? — попита той. Гласът му звучеше тихо, овладяно.
— Не знам. Става дума за жертва на вампир. Може да е чистичко, само с две прободни рани, може и да е клане.
— Клане като при трите момчета ли?
— Долф каза не; каза, че е класическо убийство, само следи от зъби.
— Тоест няма да е касапница? — гласът му беше снижен почти до шепот.
— Не можем да знаем, докато не идем на място — отвърнах аз.
— Не можеше ли просто да ме успокоиш? — гласът му беше толкова слаб, толкова несигурен, че за малко не предложих да обърна джипа. Не беше нужно да вижда още една сцена на убийство. Това беше моята работа, не и неговата, още не.
— Не е нужно някога отново да виждаш сцена на убийство, Лари.
Той обърна глава и ме погледна.
— Какво имаш предвид?
— Получи си дяла от кръв и вътрешности за един ден. Мога да обърна и да те оставя в хотела.
— И ако не дойда тази вечер, какво ще стане следващия път?
— Ако не ставаш за тази работа, значи не ставаш. Няма нищо срамно.
— А какво ще стане следващия път?
— Няма да има следващ път.
— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — каза той.
Надявах се, че тъмнината скрива усмивката ми. Постарах се да не е широка.
— Разкажи ми за вампирите, Анита. Мислех, че вампирите не могат да изпият достатъчно кръв за една вечер, че да убият някого.
— Забавно е да си мислиш подобно нещо — отвърнах аз.
— В колежа ни казаха, че вампирът не може да изпие кръвта на човек с едно ухапване. Нима твърдиш, че не е вярно?
— Не могат да изпият кръвта на човек с едно ухапване, за една вечер, но могат да го източат с едно ухапване.
Той се намръщи.
— Какво би трябвало да означава това?
— Могат да пробият плътта и да източат кръвта, без да я пият.
— Как?
— Просто си вкарват зъбите, кръвта започва да тече и я оставят да изтече по тялото на земята.
— Но това не е хранене, това е убийство — каза Лари.
— А идеята ти е? — попитах аз.
— Хей, това не е ли нашата отбивка?
Успях да мерна пътния знак.
— Проклятие.
Намалих, но не можех да видя какво има отвъд билото на хълма. Не смеех да направя обратен завой, докато не съм сигурна, че от насрещната страна не идват коли. Отне ни още близо километър, докато стигнем до черен път. Край него имаше редица пощенски кутии.
Дърветата растяха толкова близо, че дори и оголени от зимата покриваха тесния път със сенки. Нямаше място, където да се обърне. По дяволите, ако се появеше втора кола един от нас трябваше да кара на задна.
Пътят се издигаше нагоре и нагоре, сякаш отиваше директно в небесата. На билото на хълма не можех да видя нищо пред колата. Трябваше просто да повярвам, че пред нас има още път, а не някоя бездънна пропаст.
— Исусе, това си е стръмно — каза Лари.
Бавно подкарах джипа напред и гумите докоснаха път. Раменете ми се отпуснаха съвсем леко. Точно пред нас имаше къща. Лампата на верандата беше светната, сякаш очакваха компания. Голата крушка не беше приветлива. Къщата беше от небоядисано дърво и с ръждясал тенекиен покрив. Повдигнатата веранда беше хлътнала под теглото на предната седалка на автомобил, която беше поставена край входната врата. Обърнах колата в кочината пред къщата, която минаваше за двор. Изглежда не бяхме първата кола, която го правеше. Върху изсъхналата почва имаше дълбоки коловози от гуми в резултат на годините експлоатация като място за обръщане.
Докато стигнем до края на пътя, мракът беше станал непрогледен като кадифе. Включих дългите светлини, но си беше все едно да караш в тунел. Светът съществуваше само в светлината, всичко останало беше чернота.