— Точно сега бих дал много за наличието на няколко улични лампи — каза Лари.
— Аз също. Помогни ми да забележа отбивката ни. Не искам да я подмина за втори път.
Той се наведе напред, опъвайки предпазния колан.
— Там — посочи.
Намалих и внимателно завих по пътя. Фаровете осветиха тунел от дървета. Този път беше просто гола, червена земя. Прахолякът се издигна като мъгла около джипа. Веднъж и аз да се зарадвам на сушата. Щеше да е адска мъка да минавам по разкалян черен път.
Пътят беше достатъчно широк, че да могат да се движат две коли една до друга, ако човек има нерви от стомана или е с нечия чужда кола. Пресичаше се от поток с канавка, дълбока поне пет метра. Мостът представляваше само дъски, сложени напряко на няколко греди. Нямаше нито перила, нито нищо. Дъските се разместиха и помръднаха, докато джипът пълзеше по моста. Не бяха заковани. Господи!
Лари се взираше в бездната с лице, притиснато до тъмното стъкло.
— Този мост не е много по-широк от колата.
— Благодаря ти, че ми каза, Лари. Сама никога нямаше да забележа.
— Съжалявам.
Отвъд моста пътят продължаваше да е достатъчно широк за две коли. Предполагам, че ако хората се срещнеха при моста, просто се изчакваха. Вероятно имаше някакъв закон, който да изясни такава ситуация. Примерно, че първата кола отляво преминава най-напред.
От билото на хълма се виждаха светлини в далечината. Полицейски светлини пронизваха мрака като разноцветни светкавици. Бяха по-далече, отколкото изглеждаха. Трябваше да се изкачим и да се спуснем по още два хълма, преди да започнат да се отразяват от околните дървета, правейки ги да изглеждат черни и нереални. Пътят се врязваше в широко сечище. От него се разпростираше морава, която обграждаше голяма бяла къща. Истинска къща с дървена ограда, кепенци и извита веранда. Беше двуетажна и покрай нея имаше равно подрязани храсти. Алеята за автомобили беше от бял чакъл, което означаваше, че някой го е докарал дотук. Покрай нея имаше две гъсти редици нарциси.
Един униформен полицай ни спря в началото на алеята. Беше висок, широкоплещест и имаше тъмна коса. Светна с фенерче към колата.
— Съжалявам, госпожице, но в момента не можете да идете там.
Показах му документа си за самоличност и казах:
— Аз съм Анита Блейк. Работя с „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. Казано ми беше, че шериф Сейнт Джон ме очаква.
Той се наведе през отворения прозорец и освети с фенерчето си Лари.
— Кой е това?
— Лари Къркланд. Той е с мен.
Полицаят остана загледан в Лари няколко секунди. Лари се усмихна, опитвайки се всячески да изглежда безвреден. Той е почти толкова добър в това, колкото и аз.
Имах добра видимост към пистолета на полицая, докато се навеждаше през прозореца. Беше „Колт“ 45. Голям пистолет, но и ръцете му бяха подходящи за него. Улових и миризмата на афтършейва му: „Брут“. Беше се навел твърде много, за да погледне Лари. Ако имах скрито оръжие в скута си, можех да го използвам. Беше грамаден и се обзалагам, че се е измъквал от много ситуации, благодарение на размерите си, но това си беше проява на небрежност. На пистолетите не им пука колко си голям.
Той кимна и се измъкна от колата.
— Вървете нагоре към къщата. Шерифът ви очаква — не звучеше особено щастлив от това.
— Проблем ли имаш? — попитах аз.
Той се усмихна, но кисело, и поклати глава.
— Това е нашият случай. Не мисля, че ни трябва някаква помощ, включително и вашата.
— Имаш ли си име? — попитах аз.
— Колтрейн. Заместник Зак Колтрейн.
— Добре, заместник Колтрейн, ще се видим в къщата.
— Предполагам, госпожице Блейк.
Смяташе, че съм полицай и нарочно не ме нарече „полицай“ или „детектив“. Оставих нещата така. Ако наистина имах професионална титла, щях да настоявам да я използва, но да влизам в спор, задето не ме е нарекъл „детектив“, при положение, че не бях, ми се струваше малко непродуктивно.
Подкарах напред и паркирах между полицейските коли. Закачих идентификационната си значка на ревера. Тръгнахме по извитата алея с бял чакъл и никой не ни спря. Застанахме пред вратата в тишина, която беше почти свръхестествена. Бях присъствала на множество сцени на убийство. Едно от нещата, които не бяха, бе тихи. Нямаше го статичното прашене на полицейските радиостанции, нямаше мотаещи се наоколо мъже. Местата, на които е извършено убийство, винаги гъмжат от хора: детективи с цивилни дрехи, униформени, криминолози, фотографи, линейка, чакаща да отнесе тялото. Стояхме на прясно изметената веранда в прохладната пролетна вечер, а единствените звуци бяха кваканията на жабите. Пронизителният цвърчащ звук се комбинираше по странен начин с въртящите се полицейски светлини.