— Чакаме ли нещо? — попита Лари.
— Не — отвърнах аз и позвъних на светещия звънец.
Звукът отекна дълбоко в къщата. Вътре някакво дребно кученце залая яростно. Вратата се отвори. В рамката на вратата стоеше жена, обградена от светлината, която идваше отвътре и поставяше по-голямата част от нея в сянка. Полицейските светлини пробягаха по лицето й и го оцветиха в пастелни тонове. Беше приблизително с моя ръст, с тъмна коса, която или беше естествено къдрава, или жената разполагаше с наистина качествена маша. Но тя беше направила с нея повече, отколкото аз правех с моята, и в резултат тя обграждаше спретнато лицето й. Моята винаги изглеждаше някак буйна. Жената носеше риза с копчета и дълги ръкави, облечена върху дънки. Изглеждаше около седемнадесетгодишна, но не се оставих това да ме заблуди. Аз също изглеждах млада за възрастта си. По дяволите, същото важеше и за Лари. Не може да е само заради ниския ръст, нали?
— Вие не сте от щатската полиция — каза тя. Изглеждаше много сигурна.
— Работя с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания — отвърнах. — Анита Блейк. Това е колегата ми Лари Къркланд.
Лари се усмихна и кимна.
Жената се отмести назад от вратата и светлината от коридора падна върху лицето й. Прибавих пет години към възрастта й, но бяха добри пет години. Отне ми около минута, докато осъзная, че носи съвсем лек грим.
— Моля, заповядайте, госпожице Блейк. Съпругът ми Дейвид чака при тялото — тя поклати глава. — Ужасно е.
Надзърна в изпълнения с цветове мрак, преди да затвори вратата.
— Дейвид му каза да изключи тези светлини. Не искаме всички наоколо да разберат какво е станало.
— Как се казвате? — попитах аз.
Тя се изчерви леко.
— Съжалявам, обикновено не съм такава. Казвам се Бет Сейнт Джон. Съпругът ми е шерифът. Аз стоях при родителите — тя направи леко движение към двукрилите врати вляво от входа.
Кучето продължаваше да лае зад тези врати като малък ядосан автоматичен пистолет. Мъжки глас каза: „Тихо, Рейвън.“ Лаенето спря.
Намирахме се в преддверие, чийто таван достигаше до покрива, сякаш архитектът беше отрязал парче от горната стая, за да сътвори това широко пространство. Кристален полилей хвърляше светлина върху нас. Светлината отрязваше квадрат от тъмната стая вдясно от нас. Можеше да се мерне трапезарията от черешово дърво, толкова лъснато, че чак блестеше.
Коридорът продължаваше направо към далечна врата, която вероятно водеше към кухнята. Покрай стената с двойната врата имаше стълби. Перилата и рамката на вратата бяха бели, килимът — светлосин, тапетите — бели със ситни сини цветя и още по-ситни листенца. Беше открито и весело, светло и приветливо, и абсолютно тихо. Ако можехме да намерим част от пода без килим и пуснехме върху нея карфица, щяхме да я чуем как отскача.
Бет Сейнт Джон ни поведе нагоре по синьо-бялото стълбище. В средата на коридора от дясната среда имаше серия семейни портрети. Започваха с усмихваща се двойка, усмихваща се двойка и усмихващо се бебе, усмихваща се двойка и едно усмихващо се и едно плачещо бебе. Вървях по коридора и наблюдавах как годините минават. Бебетата ставаха деца, момче и момиче. На картините се появи миниатюрен черен пудел. Момичето беше по-голямо, но само с около година. Родителите остаряваха, но не изглеждаше като да имат нещо против. Родителите и момичето се усмихваха; понякога и момчето се усмихваше, а понякога не. Момчето се усмихваше по-често на другата стена, където камерата го беше хванала почерняло с риба в ръце или с мокра коса, току-що излизащо от басейна. Момичето се усмихваше накъдето и да погледнех. Чудех се кое от децата беше мъртво.
В края на коридора имаше прозорец. Обграждаха го бели завеси, никой не си беше направил труда да ги дръпне. Прозорецът изглеждаше като черно огледало. Мракът притискаше стъклото, сякаш имаше някакво реално тегло.
Бет Сейнт Джон почука на последната врата вдясно, точно до този настъпващ мрак.
— Дейвид, детективите са тук.
Оставих това без коментар. Грехът на пропускането е нещо толкова прекрасно.
Чух движение в стаята, но тя отстъпи преди вратата да се отвори. Бет Сейнт Джон отстъпи назад до средата на коридора, така че да няма възможност да види какво има в стаята. Очите й прескачаха от една снимка на друга и запечатваха образите на усмихващите се лица. Постави една тънка ръка на гърдите си, сякаш имаше проблеми с дишането.
— Ще направя малко кафе. Вие искате ли? — гласът й звучеше леко пресилено.