— Разбира се — отвърнах аз.
— Звучи добре — каза Лари.
Тя се усмихна измъчено и се отправи надолу по коридора. Не побягна, което й спечели много червени точки в тефтерчето ми. Бях готова да се обзаложа, че това е първото убийство, което вижда.
Вратата се отвори. Дейвид Сейнт Джон беше облечен в светлосиня униформа, която пасваше на носената от заместника му, но приликите свършваха дотам. Беше висок около метър и седемдесет и седем, слаб, без да е кльощав, като бегач на дълги разстояния. Косата му беше по-светла, по-кафява версия на червената коса на Лари. Човек забелязваше очилата, преди да види очите му, но очите си струваше да се видят. Идеално светлозелени, като на котка. Като се изключеха те, лицето беше съвсем обикновено, но бе едно от онези лица, които човек не се уморява да гледа.
Протегна ми ръката си. Приех я. Едва я докосна, сякаш се притесняваше да стисне. Много мъже постъпват така, но поне той ми предложи здрависване, повечето дори не си правят труда.
— Аз съм шериф Сейнт Джон. Вие трябва да сте Анита Блейк. Сержант Стор ми каза, че ще дойдете — той погледна към Лари. — Кой е това?
— Лари Къркланд.
Очите на Сейнт Джон се присвиха. Излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.
— Сержант Стор не спомена никой друг. Може ли да видя някакъв документ за самоличност?
Откопчах значката си. Той я погледна и поклати глава.
— Вие не сте детектив.
— Не, не съм — проклинах наум Долф. Знаех си, че няма да проработи.
— Ами той? — каза шерифът, извивайки брадичка към Лари.
— Всичко, което имам в себе си, е шофьорска книжка — каза Лари.
— Кои сте вие? — попита шерифът.
— Аз съм Анита Блейк. Част съм от „Отряда на привиденията“. Просто нямам значка. Лари се обучава — изрових от джоба на сакото си новичкия лиценз за екзекуции на вампири. Приличаше на подобрена версия на шофьорска книжка, но беше най-доброто, с което разполагах.
Той хвърли един поглед на лиценза.
— Вие сте ловец на вампири? Малко раничко е да ви се обаждат. Все още не знам кой го е извършил.
— Прикрепена съм към отряда на сержант Стор. Идвам в началото на случаите вместо в края. По този начин броят на труповете остава по-малък.
Той ми подаде лиценза обратно.
— Не знаех, че „Законът на Брюстър“ е влязъл в сила. Брюстър беше сенаторът, чиято дъщеря беше изядена.
— Не е. Работя с полицията от дълго време.
— От колко дълго?
— Почти три години.
Той се усмихна.
— По-дълго, отколкото съм шериф — кимна, сякаш сам си беше отговорил на някакъв въпрос. — Сержант Стор каза, че ако има някой, който може да ми помогне да разреша този случай, това сте вие. Ако шефът на РОСР има толкова голямо доверие във вас, няма да откажа помощта ви. Никога преди не сме имали убийство, извършено от вампир.
— Вампирите предпочитат да стоят близо до градовете — казах аз. — По този начин могат да крият жертвите си по-добре.
— Е, никой не се е опитвал да скрие тази жертва — той отвори вратата и направи лек жест с ръка, поканвайки ни вътре.
Тапетите бяха целите в розови рози, големи старомодни разцъфнали рози. Имаше съвсем истинска тоалетна масичка с вдигнато огледало и прочее, която изглеждаше като антика, но всичко останало беше плетена мебел и розови дантели. Изглеждаше като стая за много по-младо момиче.
Момичето лежеше на тясното легло. Покривката за легло отиваше на тапетите. Насъбраните под тялото й чаршафи бяха с цвета на розови бонбони. Главата й лежеше на края на възглавниците, сякаш се бе плъзнала на една страна, след като е била поставена на тях.
Розовите завеси се развяха през отворения прозорец. В стаята пропълзя хладък бриз, който разроши гъстата й черна коса. Беше накъдрена и оформена с гел. Под лицето и врата й имаше малко червено петно на мястото, където чаршафите бяха попили част от кръвта. Бях готова да се обзаложа, че от тази страна на врата има следи от ухапване. Носеше грим, не толкова добре поставен колкото този на Бет Сейнт Джон, но бе направила опит. Червилото беше силно размазано. Едната ръка висеше във въздуха, дланта й беше леко свита, сякаш се е протягала към нещо. Ноктите блестяха, прясно лакирани в червено. Краката й бяха разтворени на леглото. Имаше две следи от зъби високо от вътрешната страна на бедрото, но не бяха нови. Ноктите на краката й бяха лакирани в тон с тези на ръцете.
Все още беше почти облечена в черното боди, с което бе започнала вечерта. Презрамките бяха свалени надолу по раменете й, разкривайки малки, добре оформени гърди. На чатала бодито беше разкъсано или пък бе от онези, които се разкопчаваха, защото долнището беше избутано нагоре, почти до кръста й, докато беше заприличало на колан. С широко разтворените си крака беше напълно изложена пред погледите ни.