— В два часа да си в офиса с приготвен багаж, готова за тръгване. Г-н Лайънъл Баярд ще откара двама ви с Лари.
— Кой е Лайънъл Баярд?
— Младши партньор в „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“. Обича звука от собствения си глас. Не го тормози заради това.
— Кой, аз ли?
— Анита, не дразни помощта. Може и да носи костюм за три хиляди долара, но въпреки това е изпратен да помогне.
— Ще се опазя за някой от партньорите. Вероятно Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн ще се появят лично по някое време през уикенда.
— Не дразни и шефовете.
— Както кажеш — гласът ми беше съвсем равен.
— Ще правиш каквото си искаш, независимо какво кажа, нали?
— Леле, Бърт, кой казва, че не можеш да научиш старото куче на нови номера?
— Просто бъди тук в два часа. Обадих се на Лари. Той ще е на линия.
— Ще бъда, Бърт. Налага се да мина през едно място, така че ако закъснея с няколко минути не се притеснявай.
— Не закъснявай.
— Ще дойда веднага, щом мога — затворих, преди да успее да ми противоречи.
Трябваше да си взема душ, да се преоблека и да мина през гимназията „Секман“. Ричард Зееман преподаваше естествени науки там. Имахме уговорена среща за утре. В един момент Ричард ме беше помолил да се оженим. Засега все още изчаквахме, но въпреки това му дължах нещо повече от съобщение на телефонния секретар, гласящо: „Съжалявам, скъпи, но не мога да дойда на срещата. Ще съм извън града.“ Съобщение би било по-лесно за мен, но щеше да е проява на страхливост.
Приготвих един куфар с багаж. Беше достатъчно за четири дни, че и няколко отгоре. Ако си опаковате допълнително бельо и дрехи, които могат да се комбинират, можете да изкарате седмица с малък куфар.
Добавих и някои екстри. Деветмилиметровия „Файърстар“ и кобура му за под панталона. Достатъчно амуниции, че да потопя боен кораб и два ножа плюс ножници за китките. Имах четири ножа — всички изработени специално за мен. Два от тях бяха изгубени безвъзвратно. Бях поръчала нови, но ръчната изработка отнема време, особено когато настоявате за максималното възможно съдържание на сребро в стоманата. Два ножа и два пистолета трябваше да стигнат за едно бизнес пътуване през уикенда. Щях да нося един „Браунинг Хайпауър“.
Опаковането на багажа не беше проблем. Проблемът беше какво да облека. Щяха да искат да ги вдигна тази вечер, ако мога. Проклятие, хеликоптерът можеше да отлети директно до мястото на строежа. Което означаваше, че ще ходя върху прахоляк, кости и счупени ковчези. Не звучеше като място, подходящо за високи токчета. И все пак, ако младши партньорът носеше костюм за три хиляди долара, хората, които току-що ме бяха наели, щяха да очакват да изглеждам подобаващо. Можех да се облека професионално или в кръв и перушина. Всъщност имах един клиент, който беше разочарован, че не се появих гола и обляна в кръв. Възможно е да имаше повече от една причина за разочарованието му. Не смятам, че някога съм имала клиент, който би възразил на някакво церемониално облекло, но дънките и обувките за джогинг изглежда не предизвикваха доверие. Не ме питайте защо.
Можех да си опаковам работния комбинезон и да го сложа върху дрехите, които избера. Да, това ми харесваше. Вероника Симс — Рони, най-добрата ми приятелка — ме бе убедила да си купя модна, къса моряшка пола. Беше достатъчно къса, че да се чувствам леко засрамена, но пък влизаше в комбинезона. Полата не се мачкаше или набираше, след като я бях носила по време на екзекуции на вампири или на местопрестъпления. Само трябваше да смъкна комбинезона и бях готова да отида в офиса или да изляза навън вечерта. Бях толкова доволна, че си купих още две в различни цветове.
Едната беше кървавочервена, а другата — лилава. Все още не бях успяла да си намеря черна. Поне не такава, която да не е толкова къса, че да откажа да я облека. Трябва да призная, че с къси поли изглеждах по-висока. Изглеждах дори дългокрака. Когато сте високи 1.60, това значи нещо. Но лилавата не си пасваше с кой знае колко от дрехите, които притежавах, така че оставаше червената.
Намерих си блуза с къси ръкави, която беше в същия оттенък на червеното. Червено с виолетови полутонове, студен, твърд цвят, който изглеждаше страхотно на фона на бледата ми кожа, черна коса и кафяви очи. Кобурът за рамо и деветмилиметровият браунинг изглеждаха много драматично с това облекло. Черен колан, пристегнат здраво на кръста, държеше гайките на кобура. Върху всичко това сложих черно сако с навити ръкави, което да прикрива оръжието. Завъртях се пред огледалото в спалнята. Полата не беше кой знае колко по-дълга от сакото, но пистолетът не се виждаше. Поне не веднага. Освен ако нямате желание да ви шият дрехите специално, е трудно да се скрие пистолет, особено при женските облекла.