Той се намръщи насреща ми.
— Можеш ли да проследиш вампири?
— Обикновено не, но ако този е толкова нов, колкото си мисля, може би — кимнах. — Да — изправих се. — Трябва да ида да попитам заместника за нещо. Благодаря ти за помощта, Джеф.
Предложих му ръката си и той я прие. Ръкостискането му беше малко несигурно, сякаш не беше свикнал. Отправих се към вратата и Лари ме последва.
— Ще го намерите и ще го убиете, дори и да е Анди, така ли? — попита Джеф.
Обърнах се и го погледнах. Тъмните му очи бяха все така интелигентни, все така целенасочени, но го имаше и малкото момче, което се нуждаеше от успокояване.
— Да, ще го намерим.
— И ще го убиете?
— И ще го убием — отвърнах аз.
— Добре — каза той. — Добре.
Не съм сигурна, че „добре“ е думата, която бих избрала, но не моята сестра лежеше мъртва в съседната стая.
— Имаш ли кръст? — попитах аз.
Той се намръщи, но отговори:
— Аха.
— Носиш ли го?
Той поклати отрицателно глава.
— Вземи го и го носи, докато не го хванем, става ли?
— Смятате, че ще се върне? — в крайчеца на очите му проблесна страх.
— Не, но човек никога не знае, Джеф. Просто ми угоди.
Той се изправи и отиде до бюрото. В ъгъла на огледалото се виждаше блестяща верижка. Когато я откачи, на нея се полюшна малък златен кръст. Наблюдавах как си го сложи. Кучето също гледаше цялата процедура с разтревожени очи.
Усмихнах се.
— Ще се видим по-късно.
Той кимна, опипвайки кръста. Освен шока вече беше уплашен. Оставихме го на нежните грижи на Рейвън.
— Наистина ли смяташ, че вампирът ще се върне обратно в къщата? — попита Лари.
— Не — отвърнах аз, — но в случай, че заради твоята малка разходка в мрака му хрумнат разни идеи, искам поне да носи кръст.
— Хех — каза той. — Открих улика.
Заместник Колтрейн ни наблюдаваше, но времето ни насаме изтичаше. Понижих гласа си и се надявах, че е достатъчно.
— Да, отишъл си навън, сам, невъоръжен в мрака, с вампир, който вече е убил веднъж, на свобода.
— Ти каза, че става дума за съвсем нов вампир.
— Не и преди да отидеш за ръкавиците.
— Може сам да съм установил, че е нов — каза той. Изглеждаше твърдоглав, сякаш нямаше да приеме предупреждението ми и би го направил отново.
— Новите вампири пак могат да те убият, Лари.
— Докато нося кръст?
Имаше право. Малцина от новите мъртви можеха да преминат покрай болката от кръста или да използват достатъчно психоигрички, че да те накарат да го свалиш доброволно.
— Добре, Лари, но къде е вампирът, който го е превърнал? Може да е на няколко века и също да е в мрака.
Той пребледня леко.
— Въобще не помислих за това.
— А аз помислих.
Той сви рамене и има благоприличието да изглежда засрамен.
— Затова си шефът.
— Точно така — отвърнах аз.
— Добре, добре. Обещавам да бъда добричък.
— Чудесно, а сега нека да идем да попитаме заместник Колтрейн дали познава някой, който би могъл да проследи нашия вампир.
— Наистина ли може да се проследи вампир по този начин?
— Не знам, но с такъв, който е на по-малко от две седмици и пада през прозорец в някакви храсталаци, може и да е възможно. Може поне да могат да стеснят местата, които да огледаме най-напред.
Усмихваше се насреща ми много широко.
— Да, знам, че това, че е паднал от прозореца е полезна информация. На мен можеше и да не ми хрумне да погледна за следи отдолу.
Ако се усмихнеше малко по-широко, щеше да си разтегне нещо.
— А ако някой вампир, достатъчно стар, че да мине покрай кръста, ти беше изял физиономията, така и нямаше да разбера за храстите.
— Ах, Анита. Справил съм се добре.
Поклатих глава. Това, което Лари беше виждал от вампирите, не беше достатъчно. Все още не можеше да осъзнае напълно какво представляват. Все още нямаше никакви белези. Ако останеше в бизнеса достатъчно дълго, че да получи лиценза си, това щеше да се промени.
Господ да му е на помощ.
14
Вятърът беше хладен и миришеше на дъжд. Обърнах лицето си към мекото му докосване. Въздухът миришеше на зелени растящи неща. Миришеше на чисто и ново. Стоях на тревата и гледах нагоре. Прозорецът на Ели Куинлан блестеше като мек жълт маяк. Ели беше отворила прозорците, но баща й беше запалил лампите. Беше се срещнала с любовника си вампир в мрака. По-добре е било да не го вижда като ходещ труп, какъвто всъщност си беше.
Отново бях облякла комбинезон и го бях оставила наполовина разкопчан, за да мога да изваждам браунинга. Бях донесла само кобура за под панталоните за файърстара, така че го прибрах в един от джобовете на комбинезона. Не беше на удобно за бързо изваждане място, но пак беше по-добре, отколкото без него. Този тип кобури не са подходящи за пола.