Лари си имаше собствен пистолет в презраменен кобур. Стоеше край мен и присвиваше рамене в опит да нагласи презрамките му по-удобно. Ако пасва добре, не е наистина неудобно, но не е и особено удобно. Като при сутиените е. Стават ти и са нужни, но никога не са съвсем удобни.
Беше облечен с допълнителния комбинезон, разкопчан и ветреещ се почти до хълбоците му. Върху нас попадна светлина от фенерче, проблясвайки върху кръста на Лари. Светлината премина върху мен и спря върху очите ми.
— И сега, след като ми скапа нощното зрение, разкарай проклетата светлина от очите ми.
Иззад бляскавия сноп светлина се разнесе дълбок мъжествен смях. Две щатски ченгета бяха пристигнали точно навреме, за да се присъединят към лова ни. О, радост.
— Уолъс — изрече мъжки глас, — прави каквото ти казва дамата.
Гласът беше дълбок и смътно заплашителен. Глас, който е създаден да казва „наведи се до капака на колата и разтвори крака“. А ти или го правиш, или си носиш последствията.
Полицай Грейнджър се приближи към нас с фенерче, насочено към земята. Не беше толкова висок колкото Уолъс и около кръста му започваше да се появява коремче, но се движеше в тъмнината като човек, който знае какво прави. Сякаш и преди беше ловувал в мрака. Може би не вампири. Може би хора.
Уолъс се приближи към нас, а светлината от фенерчето му шареше наоколо като огромна светулка. Не в очите ми, но все така не помагаше на нощното ми зрение.
— Изключете фенерчето… моля — казах аз.
Уолъс пристъпи крачка по-близо и се извиси над мен. Беше висок, с телосложение на футболист, с дълги крака. Крило може би. Той и заместник Колтрейн можеха да си поиграят на канадска борба по-късно. Точно в момента исках да си разкара шибания задник от мен.
— Изключи го, Уолъс — каза Грейнджър. Вече беше направил това със своето.
— Няма да мога да виждам нищо — възрази той.
— Страх те е от тъмното ли? — попитах и му се усмихнах.
Лари се изсмя. Това беше грешка.
Уолъс се обърна към него.
— Мислиш, че е смешно, така ли? — той пристъпи към Лари, докато двамата почти се докоснаха, използвайки размерите си като заплаха.
Но Лари беше като мен, цял живот е бил дребен. Тормозен е бил от най-добрите и сега отстоя позицията си.
— Така ли е? — попита Лари.
— Какво дали е така? — отвърна Уолъс.
— Страх ли те е от тъмното?
Съживяването не беше единственото нещо, на което Лари се учеше от мен. За негово съжаление, беше момче. Аз можех да си позволя да съм трън в задника и повечето хора не биха ми налетели. Лари нямаше този късмет.
Уолъс сграбчи с юмруци комбинезона му и го повдигна на пръсти. Фенерчето му падна на земята и се търкулна, хвърляйки светлина по глезените ни.
Полицай Грейнджър пристъпи по-близо до тях, но не докосна Уолъс. Напрежението в раменете и ръцете му се забелязваше дори в мрака. Не от това, че е вдигнал Лари, а от сдържането на желанието си да го удари.
— Успокой се, Уолъс. Той не искаше да каже нищо лошо.
Уолъс не отвърна нищо, просто придърпа Лари по-близо и се наведе, приближавайки се до него. Върху лицето му падна квадрат от жълта светлина. Мускулът по края на челюстта му беше изпъкнал и пулсираше, сякаш щеше да изскочи. Под костта, оформяща брадичката му, имаше белег. Белег, който изчезваше в яката на якето.
Уолъс почти опря носа си в този на Лари.
— Не се страхувам от нищо — процеди през зъби всяка дума.
Пристъпих към него. Беше се навел надолу, за да сплаши Лари, така че можех да прошепна в ухото му:
— Хубав белег, Уолъс.
Той подскочи, сякаш го бях ухапала. Пусна Лари толкова рязко, че помощникът ми залитна. После се завъртя с една огромна ръка, вдигната във въздуха, за да размаже лицето ми. Поне беше пуснал Лари.
Замахна към мен. Отклоних ръката му покрай себе си. Той залитна. Вдигнах коляно и го ударих силно в корема. Костваше ми много да не продължа и наистина да го нараня. Той беше полицай. Един от добрите. Човек не пребива добрите момчета. Отстъпих извън обсега му и се надявах, че този почти пропуск ще охлади яростта му. Можех да го нараня сериозно при първоначалната атака, но сега щеше да е готов. По-труден за нараняване.
Беше по-висок от мен с поне тридесет сантиметра и тежеше най-малкото с четиридесет и пет килограма повече. Ако боят станеше сериозен, щях да имам проблеми. Надявах се, че няма да съжалявам за галантния си жест.
Уолъс се озова на четири крака близо до храстите край къщата. Изправи се на крака по-бързо отколкото ми се искаше, но остана полунаведен, с ръце на коленете. Погледна към мен. Не бях сигурна какво означава изражението му, но не беше напълно враждебно. По-скоро беше преценяващ поглед, сякаш го бях изненадала. Често ме гледат по този начин.