— Сега добре ли си, Уолъс? — попита Грейнджър.
Уолъс кимна. Не е лесно да се говори, когато си получил добър удар в корема.
Грейнджър погледна към мен.
— Добре ли сте, госпожице Блейк?
— Добре съм.
Той кимна.
— Да, така е.
Лари се премести до мен. Стоеше твърде близо. Ако Уолъс отново ми се нахвърлеше, щях да имам нужда от още малко пространство, за да маневрирам. Знаех, че Лари го прави в знак на подкрепа. След като го научех да стреля прилично, щеше да се наложи да поработим върху някои основни техники на ръкопашния бой.
Защо го обучавах да стреля, преди да съм го научила да се бие? Защото човек не влиза в ръкопашен бой с вампир. Застрелва го. Щеше да преживее боя от страна на полицай Уолъс. Не би оцелял от атака на вампир. Не и ако не можеше да стреля.
— С него ли беше, когато получи този белег? — попитах аз.
Грейнджър поклати отрицателно глава.
— Първият му партньор не оцеля.
— Сгащил го е вампир, така ли?
Той кимна.
Уолъс се изправи някак бавно. Изви гърба си съвсем леко, сякаш да оправи схващане.
— Добър удар — каза той.
Свих рамене.
— Беше коляното ми, не юмрукът.
— Въпреки това, добър удар. Нямам достатъчно добро извинение за онова, което направих.
— Така е — отвърнах аз, — нямаш.
Той просто погледна надолу към земята, след това нагоре.
— Не знам какво ме накара да го направя.
— Нека се поразходим малко.
Тръгнах в мрака, без да поглеждам назад, сякаш не се съмнявах, че ще ме последва. Тази техника действа по-често, отколкото бихте предположили.
Последва ме. Спря, за да вдигне фенерчето си, но храбро го изключи.
Спрях се малко преди гората и се загледах в дърветата, позволявайки на очите ми да привикнат с мрака. Не гледах към нищо конкретно. Оставих очите си да възприемат всичко. Търсех движение. Каквото и да е движение. Клоните на дърветата се люлееха от пролетния вятър, но това беше общо движение, като при океанските вълни. Не дърветата ме притесняваха.
Уолъс потупваше с изключеното фенерче по бедрото си. Чуваше се меко туп-туп. Искаше ми се да му кажа да престане, но не го направих. Ако това го успокояваше, можех да го преживея.
Оставих мълчанието да се проточи. Вятърът се усили и изпълни нощта с шумолящи, забързани звуци. Човек можеше да помирише дъжда.
Той сграбчи фенерчето с две ръце. Можех да чуя как си пое въздух през шума от вятъра.
— Какво беше това?
— Вятърът — отвърнах аз.
— Сигурна ли си?
— До голяма степен.
— Какво искаш?
— Това първият вампир, след който тръгваш ли е, откакто е загинал партньорът ти?
Той ме изгледа.
— Грейнджър ли ти каза?
— Аха, но видях врата ти. Бях доста сигурна какво го е направило.
Искаше ми се да му кажа, че е нормално да е уплашен. По дяволите, аз бях уплашена, но той беше ченге и мъж и не го познавах достатъчно добре, че да знам как ще приеме ободряващ разговор от моя страна. Но трябваше да знам дали ще ме последва в тези гори. Трябваше да знам дали мога да разчитам на него. Ако останеше така уплашен, нямаше да мога.
— Какво се случи? — попитах аз.
Може би не беше правилно да говорим за това, но и пренебрегването на въпроса не работеше особено добре. Той поклати глава.
— От управлението казват, че вие командвате, госпожо Блейк. Добре, ще правя каквото ми се казва. Но не е нужно да отговарям на лични въпроси.
Беше твърде сложно да се измъквам от комбинезона, а и исках ръцете ми да са свободни. Разкопчах едно копче на блузата си и разтворих дрехата.
— Какво правиш?
— Колко добро е нощното ти зрение?
— Защо?
— Можеш ли да видиш белега?
— За какво говориш?
Гласът му беше изпълнен с подозрение. Може би подозираше, че съм луда.
Моето нощно зрение щеше да го забележи, но повечето хора нямат очи като моите.
— Дай ми ръката си.
— Защо?
— Ще ти направя предложение, което се получава веднъж в живота. Просто ми дай проклетата си ръка.
Той го направи, някак несигурно, като хвърли поглед назад към чакащите ни мъже.
Ръката му беше студена на допир. Беше като уплашено кученце. Прокарах големите му груби пръсти по ключицата си. В мига, когато докосна кожата върху белега, ръката му се отдръпна рязко назад, сякаш го беше ударил ток. Отдръпнах моята и той проследи белега отново, този път сам.
Прибра ръката си бавно, търкайки пръсти един в друг, сякаш си припомняше усещането от кожата ми.
— Какво го е направило?
— Същото, което е направило онова на врата ти. Вампир, който не се хранеше изискано.