— Исусе — каза той.
— Аха — отвърнах и закопчах блузата си. — Кажи ми какво се случи, Уолъс. Моля те.
Той ме изгледа за един дълъг момент, после кимна.
— Двамата с партньора ми Хари получихме обаждане, че някой е намерил тяло с разкъсано гърло.
Постара се думите да звучат много спокойно, обикновено, но аз знаех, че вижда всичко в главата си. Че го преживява отново.
— Беше на строеж. Само ние двамата с фенерчета насред мястото. Чу се звук, сякаш от свистене на вятър и нещо удари Хари. Той падна на земята, а върху него имаше човек. Изкрещя, а аз извадих пистолета си. Стрелях в гърба на мъжа. Улучих го три, четири пъти. Той се обърна към мен, а лицето му беше обляно в кръв. Нямах време да се чудя защо, понеже се нахвърли отгоре ми. Изпразних пистолета си в него, преди да падна на земята.
Пое си дълбоко въздух, а големите му ръце се плъзгаха по фенерчето. Погледът му също беше насочен към дърветата, но не търсеше вампири, поне не нашия.
— Разкъса якето и ризата ми, сякаш бяха хартиени. Опитах се да се боря с него, но… — поклати глава. — Хвана ме с очи. Хвана ме с очи и когато впи зъби във врата ми, исках да го направи, исках го по-силно от каквото и да било през живота си — той се извърна леко настрани от мен, сякаш това, че не ме гледаше в очите, не бе достатъчно. — Когато се събудих, просто беше изчезнал. Хари беше мъртъв. Момичето също. Аз бях жив — най-сетне се обърна към мен, погледна ме право в очите и попита: — Защо не ме уби, госпожо Блейк?
Погледнах в настойчивите му очи, но нямах добър отговор.
— Не знам, Уолъс. Може би е искал да те направи един от тях. Не знам защо теб, а не Хари. Успяхте ли да го хванете?
— Местният господар изпрати главата му в кутия в участъка. В бележката се извиняваше за нецивилизованото му поведение. Точно това пишеше: „нецивилизовано поведение“.
— Трудно е да гледаш на това като на убийство, когато сам се храниш с хора.
— Всички ли правят това? Хранят се с хора?
— Никога не съм срещала някой, който да не го прави.
— Не могат ли да ядат животни?
— Теоретично могат. Но всъщност изглежда им липсват някои хранителни съставки.
Истината беше, че за повечето вампири храненето бе твърде близко до секса. Не си падаха по содомията, така че не се хранеха с животни. Обаче не смятах, че аналогията със секса ще мине добре при полицай Уолъс.
— Можеш ли да го направиш, Уолъс?
— Какво имате предвид?
— Можеш ли да излезеш в мрака и да ловуваш вампири?
— Това е работата ми.
— Не те попитах дали това е работата ти. Попитах те можеш ли да излезеш в мрака и да ловуваш вампири.
— Смятате, че има повече от един?
— Винаги е най-добре да се предполага, че има — отвърнах аз.
Той кимна.
— Вероятно е така.
— Уплашен ли си? — попитах аз.
— А ти?
Погледнах във ветровитата нощ. Дърветата се люлееха и стенеха. Навсякъде имаше движение. Скоро щеше да завали и оскъдната светлина на звездите да изчезне.
— Да, уплашена съм.
— Но ти си ловец на вампири — каза той. — Как можеш да го правиш нощ след нощ, ако това те плаши?
— Не се ли плашиш всеки път, когато спираш някой нехранимайко за пътно нарушение, че той може да е въоръжен? Вървиш към колата и никога не знаеш.
— Това ми е работата.
— А това е моята.
— Но си уплашена?
— До мозъка на костите си.
Лари извика:
— Шерифът се върна. Взел е заповедта.
Двамата с Уолъс се спогледахме.
— Имаш ли сребърни куршуми? — попитах аз.
— Да.
Усмихнах се.
— Тогава да вървим. Ще се справиш.
Наистина го вярвах. Уолъс щеше да свърши своята работа. Аз щях да свърша моята. Всички щяхме да изпълним задълженията си. И щом се съмнеше, някои от нас щяха да са живи, а някои не. Естествено, може би ставаше дума само за един наскоро умрял вампир, с който трябва да се справим. Ако беше така, можеше всички да посрещнем изгрева. Но не бях живяла толкова дълго само като се надявах на най-доброто. Да предполагаш, че ще се случи най-лошото беше по-безопасно. И обикновено по-вярно.
15
Бях свикнала с рязаната пушка, която имах вкъщи. Да, беше незаконна, но се носеше лесно и правеше вампирите на кайма. Какво повече би могъл да иска един модерен ловец на вампири? Пушката помпа „Итака“ дванайсети калибър беше близо до това.
— Защо за мен няма пушка? — попита Лари.
Погледнах го. Изглеждаше сериозен. Поклатих глава.
— Когато овладееш деветмилиметровия, ще си поговорим за пушки.
— Страхотно.
Ох, ентусиазмът на младежта. Лари беше само четири години по-малък от мен. Понякога изглеждаха, сякаш са милион.