— Няма да ни застреля в гръб по случайност, нали? — попита заместник Колтрейн.
Усмихнах се, но не сладко.
— Обеща да не го прави.
Колтрейн ме изгледа сякаш не беше сигурен, че се шегувам.
Шериф Сейнт Джон се присъедини към нас в началото на гората. Той също бе въоръжен с пушка. Трябваше да повярвам, че знае как да я използва. Уолъс беше взел пушката от тяхната кола. Партньорът му Грейнджър носеше зловещо изглеждаща карабина, като онези, които би използвал снайперист. Изглеждаше ми неуместно оръжие за тазвечерната работа и му го бях заявила. Грейнджър само ме беше изгледал. Свих рамене и оставих въпроса. В крайна сметка ставаше дума за неговия врат и неговото оръжие.
Огледах ги. Те ме погледнаха. Чакаха да дам нареждането.
— Всички ли разполагат със светена вода? — попитах аз.
Лари потупа джоба на комбинезона си. Всички останали кимнаха или измърмориха утвърдително.
— Помнете трите правила при лова на вампири. Първо: никога, абсолютно никога не ги гледайте в очите. Второ: никога не сваляйте кръста си. Трето: целете се в главата и сърцето. Дори и със сребърни куршуми, изстрелите няма да са смъртоносни на други места — чувствах се като учителка в детската градина, която изпраща хлапетата си на враждебна игрална площадка. — Не се паникьосвайте, ако ви ухапят. Ухапването може да се прочисти. Докато не ви хипнотизират с поглед, ще можете да се борите.
Изгледах ги — всички бяха тихи и по-високи от мен, дори и Лари с два-три сантиметра. Всички можеха да ме надвият с голи ръце. Тогава защо исках да им наредя, да влязат в къщата, където щяха да са в безопасност? По дяволите, всички можехме да влезем вътре. Да пийнем по чаша горещо какао. Да кажем на семейство Куинлан, че малкото им момиченце ще е добре. В смисъл, диетите с течности се харесват от тийнейджърите. Нали?
Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.
— Да вървим, момчета. Хабим звездна светлина.
Или никой не схвана цитата на Джон Уейн, или никой не го сметна за забавен. Беше трудно да преценя кое от двете.
Налагаше се да пусна Сейнт Джон да ни поведе сред черните дървета. Не познавах района, а той го познаваше. Не ми харесваше да е на челна позиция. Въобще не ми харесваше. Искаше ми се да го пратя обратно при жена му. Любимата му от училище. Женени от пет години и все още влюбени. Исусе, не исках да го убият.
Дърветата се сключиха около нас. Сейнт Джон си проправяше път, сякаш знаеше какво прави. По това време на годината почти нямаше шубраци. Това улесняваше нещата, но все пак е изкуство да ходиш през гъста гора, особено в тъмното. Човек всъщност не вижда нищо, дори и с фенерче. Трябва да се отдаде на дърветата по начина, по който се отдава на водата, когато плува. Не се концентрираш върху водата, нито дори върху тялото си. Концентрираш се върху ритъма, докато пориш и се плъзгаш през студената течност. В гората също трябва да нацелиш ритъма. Концентрираш се върху това да провираш тялото си през естествените пролуки. Да намираш местата, където самата гора ще те пусне да преминеш. Ако се бориш с нея, тя ще отвърне на борбата. И точно като водата, може да те убие. Всеки, който не вярва, че гората е смъртоносно място, никога не се е губил в нея.
Сейнт Джон знаеше как да се движи и същото важеше за мен. В интерес на истината бях доста доволна от това. От доста време бях градско момиче. Лари се спъна в мен. Трябваше да го прегърна, иначе и двамата щяхме да паднем.
— Съжалявам — каза той и се отдръпна.
— Как се справяш, ловецо на вампири? — извика Колтрейн.
Той се движеше най-отзад. Аз трябваше да съм втора, за да подкрепям Сейнт Джон и нямах намерение да оставя Лари най-отзад. Колтрейн беше поискал да е последен. Каза, че двамата с шерифа щели да ни пазят задниците. Мен ме устройваше.
— Извикай малко по-високо — каза Уолъс. — Не мисля, че вампирът те чу.
— Нямам нужда от някакъв щатски, който да ме учи как да си върша работата.
— Той знае, че сме тук — казах аз.
Това ги спря. И двамата ме погледнаха. Грейнджър, който беше малко пред Уолъс, също ме погледна. Бях приковала вниманието на всички.
— Дори вампирът да е само на няколко седмици, слухът му е изключително остър. Знае, че сме тук. Знае, че идваме. Няма значение дали сме тихи, или мъкнем духов оркестър. Все едно е. Няма да го изненадаме в мрака — вероятно той щеше да ни изненада, но тази част я премълчах. Така или иначе всички си я мислехме.
— Губим време, заместник — обади се Сейнт Джон.
Колтрейн не се извини и дори не изглеждаше, че съжалява.
Уолъс го направи.
— Съжалявам, шерифе. Няма да се повтори.
Сейнт Джон кимна, обърна се, без да промълви и дума и ни поведе още по-навътре в гората. Колтрейн изхъмка леко, но си замълча. Каквото и да кажеше, не вярвах, че Уолъс ще му се върже отново. Поне се надявах да е така. Не ми пукаше дали е уплашен, имахме достатъчно проблеми и без да се караме помежду си.