Вратите към всекидневната бяха отворени. Прозвуча втори изстрел. Отправих се към лявата врата с гръб към стената и вдигната пушка.
Господин и госпожа Куинлан бяха сгушени в далечния ъгъл и държаха кръстовете си пред себе си. Металът блестеше с гореща бяла светлина, като магнезий.
Нещото пред тях не приличаше особено на вампир. Изглеждаше като скелет с мускули и кожа, опънати върху костената рамка. Беше източено, невъзможно тънко и високо. На гърба му имаше меч, блестящ и широк като ятаган. Убиецът на Колтрейн?
Сейнт Джон стреляше по вампирката от гората. Дългата й кафява коса беше разделена на път по средата, прав и очарователен, и обграждаше покрито с кръв и широко озъбено лице.
Успях да мерна Бет Сейнт Джон на пода зад нея. Не мърдаше.
Сейнт Джон продължаваше да стреля в тялото на вампирката. Тя не спираше да настъпва. На предницата на дънковото й яке разцъфна кърваво петно. Пистолетът му изщрака, беше празен. Вампирката залитна, после падна на колене. Падна напред на четири крака и човек можеше да види, че гърбът й е кърваво парче месо. Лежеше задъхана на пода, докато Сейнт Джон презареждаше.
Изправих се на крака и се опитвах да държа под око вратата в случай, че това не бяха всички. Тръгнах към семейство Куинлан и нещото пред тях. Трябваше ми по-добър ъгъл, преди да използвам пушката. Не исках да са на пътя на куршумите.
Нещото се обърна към мен. Мярнах лице, което не беше нито човешко, нито животинско, но бе изтъняло и странно, със зъби и слепи, блестящи очи. Сви се и кожата се изля върху голата плът, покривайки почти оголените кости. Никога не бях виждала нещо подобно. Когато насочих пушката, вече гледах към някакво подобие на човешко лице. Дълга бяла коса обграждаше фините кости; то побягна — ако бягане е думата за това неясно движение. Бягаше така, както някои от тях летяха, сякаш едновременно правеше и нещо друго, но нямах по-добра дума да го опиша. Някои летяха, този бягаше. Изчезна, преди да успея да дръпна спусъка.
Останах да се взирам в отворената врата, накъдето цевта беше последвала движенията му. Можех ли да стрелям? Нима се бях поколебала? Не мислех така, но не бях сигурна. Приличаше на ситуацията в гората, когато Колтрейн беше умрял, сякаш бях пропуснала няколко секунди. Вампирът трябваше да е нашият убиец, но единственото, което бях видяла ясно в гората, беше мечът.
Сейнт Джон стреля по падналия вампир. Стреля, докато пистолетът му отново не се изпразни. Оръжието продължи да щрака, щрак-щрак.
Приближих се до него. Главата на вампирката представляваше кървави парчета месо и по-тежки, по-мокри неща. Не беше останало лице.
— Мъртво е, Сейнт Джон. Уби го.
Той просто се взираше в тялото над цевта на празния си пистолет. Трепереше. Внезапно падна на колене, сякаш повече не можеше да се държи на крака. Пропълзя до жена си, зарязвайки пистолета на килима. Взе я в прегръдките си, повдигайки я наполовина, и я залюля. Беше обляна в кръв. Гърлото й бе разкъсано от едната страна.
Сейнт Джон издаваше висок, пронизителен гърлен звук.
Кръстовете на семейство Куинлан престанаха да светят. Те се изправиха, като все още се държаха един за друг и примигваха, сякаш ослепени от светлината.
— Джеф, той взе Джеф — каза г-жа Куинлан.
Погледнах към нея. Очите й бяха твърде разширени.
— Той взе Джеф.
— Кой взе Джеф? — попитах аз.
— Големият — отвърна г-н Куинлан. — Това нещо, това нещо каза на Джеф да махне кръста си и той го направи — погледна ме с учудени очи. — Защо го направи? Защо го свали?
— Вампирът го е хванал с поглед — отвърнах аз. — Не е можел да се възпротиви.
— Ако вярата му беше по-силна, нямаше да се поддаде — каза Куинлан.
— Синът ви не е виновен.
Куинлан поклати глава.
— Не беше достатъчно силен.
Обърнах му гръб, което ме изправи пред Сейнт Джон. Беше изтеглил в скута и прегръдките си колкото бе могъл от тялото на жена си. Люлееше я с невиждащи очи. Не забелязваше тази стая. Беше се скрил някъде дълбоко вътре в себе си. Някъде на по-добро място. Поне така се надявах.
Отправих се към вратата. Не беше нужно да гледам това. Да гледам как Сейнт Джон люлее жена си не беше част от длъжностната ми характеристика. Честно.
Седнах на стълбите, откъдето можех да наблюдавам вратата, коридора и стълбите чак до мястото, където свършваха. Сейнт Джон започна да пее със странен, измъчен глас. Отне ми няколко минути да разбера какво е. Беше „Ти си толкова прекрасна“. Изправих се и отидох към външната врата. Лари и Уолъс точно докуцукваха на верандата.
Просто поклатих глава и продължих да вървя. Стигнах почти до алеята за автомобили, когато престанах да чувам пеенето. Стоях и си поемах дълбоко въздух, след което бавно го издишвах. Концентрирах се върху дишането си, върху квакането на жабите и върху вятъра. Концентрирах се върху всичко различно от звука, който се зараждаше в гърлото ми. Стоях там в мрака, на открито, осъзнавайки, че е опасно, без да съм сигурна, че ми пука. Стоях така, докато не бях сигурна, че няма да се разкрещя. След това се обърнах и влязох обратно в къщата.