Това беше най-храброто нещо, което направих за цялата вечер.
16
Детектив Фриймънт седеше в единия край на кушетката на семейство Куинлан, а аз в другия. Бяхме толкова далеч една от друга, колкото беше възможно, докато споделяхме една кушетка. Единствено гордостта ме спираше да си взема стол. Нямаше да примигна под студените й полицейски очи. Така че седях прикована на моя край на кушетката, но ми костваше усилия.
Гласът й беше нисък и внимателен, всяка дума бе ясно формулирана, сякаш смяташе, че може да се развика, ако избърза.
— Защо не ми се обадихте и не казахте, че има второ убийство от вампир?
— Шериф Сейнт Джон се е обадил на щатските ченгета. Предположих, че ще ви бъде предадено.
— Е, не беше.
Втренчих се в хладните й очи.
— Намирахте се на двадесет минути от нас с екип, разследващ възможно убийство, извършено от вампир. Защо не биха ви изпратили на второ вампирско местопрестъпление?
Погледът на Фриймънт се отклони за момент, после пак се спря върху мен. Студените й полицейски очи бяха поомекнали съвсем малко. Беше трудно да я разчета със сигурност, но изглежда се чувстваше неловко. Може би дори беше уплашена.
— Не сте им казали, че става дума за убийство, извършено от вампир, нали?
Тя примигна.
— По дяволите, Фриймънт. Знам, че не искате федералните да ви отмъкнат случая, но да задържите информация от собствените си хора… Обзалагам се, че началниците ви не са доволни от вас.
— Това си е моя работа.
— Чудесно. Какъвто и да е планът ви, желая ви успех, но защо сте ми ядосана?
Тя си пое въздух дълбоко и накъсано и го изпусна като бегач, който искаше да получи последен прилив на енергия.
— Колко сигурна сте, че вампирът е използвал меч?
— Видяхте тялото — отговорих аз.
Тя кимна.
— Вампирът би могъл да разкъса врата с ръце.
— Видях острие, Фриймънт.
— Патолозите или ще ви подкрепят, или няма.
— Защо не искате да са вампири?
Тя се усмихна.
— Смятах, че съм разрешила случая. Мислех, че ще извърша ареста тази сутрин. Не смятах, че са вампири.
Изгледах я. Не се усмихвах.
— Ако не са вампири, тогава какво е?
— Феи.
Зяпах я около миг.
— Какво имате предвид?
— Шефът ви, сержант Стор, ми се обади. Каза ми какво сте открили за Магнус Бувие. Той няма алиби за времето на убийствата и дори вие смятате, че би могъл да го извърши.
— Това, че би могъл да го извърши, не означава, че го е направил той — отвърнах аз.
Фриймънт сви рамене.
— Побягна, когато се опитахме да го разпитаме. Невинните хора не бягат.
— Какво имате предвид под побягна? Как е могъл да побегне, щом сте го разпитвали?
Фриймънт се настани обратно на кушетката с толкова силно стиснати ръце, че пръстите й бяха побелели.
— Използва магия, за да замъгли съзнанието ни и да избяга.
— Какъв вид магия?
Фриймънт поклати глава.
— Какво искате да ви кажа, госпожице Експерт по свръхестественото? Четирима души стояхме като глупаци в ресторанта му, докато той просто си излезе. Дори не го видяхме да става от масата.
Тя ме погледна без усмивка. Очите й отново бяха възстановили онази неутрална студенина. Човек можеше да се взира цял ден в някой с такива очи и да опази всичките си тайни.
— На мен ми изглеждаше като човек, Блейк. Изглеждаше, като приятен нормален мъж. Не бих го отличила сред други хора. Как разбрахте какво е?
Отворих уста и я затворих. Не бях съвсем сигурна как точно да отговоря на въпроса.
— Опита се да използва омая срещу мен, но аз знаех какво се случва.
— Какво е омая и как разбрахте, че се опитва да ви направи магия?
— Омаята не е точно магия — отвърнах аз.
Винаги съм мразила да обяснявам свръхестествени неща на хора, които нямат умения в областта. Беше все едно да се опитат да ми обяснят квантовата физика. Можех да схвана концепциите, но трябваше да приема думата им за математиката. Колкото и да мразех да си го призная, математиката беше отвъд възможностите ми. Но това, че не разбирам квантовата физика, нямаше да ми струва живота. Неразбирането на свръхестествените създания можеше да предизвика смъртта на Фриймънт.