— Знаете ли кога е било взето тялото на момичето? — попита тя и извади тефтер от джоба на палтото си.
Обратно на работа.
Поклатих отрицателно глава.
— Не. Просто беше изчезнало, когато се качих горе.
— Какво ви накара да проверите?
Погледнах към нея. Очите й бяха приятни и неразгадаеми.
— Създадоха си много неприятности, за да я направят една от тях. Помислих, че може да се опитат да я отведат. Така и сториха.
— Баща й се оплаква, че ви е помолил да прободете с кол тялото, преди да тръгнете след вампирите. Вярно ли е?
Гласът й беше мек, делови, но слушаше внимателно отговорите. Не си водеше толкова много записки, колкото Долф. Тефтерът изглежда беше по-скоро нещо, с което да занимава ръцете си. Най-сетне виждах Фриймънт да си върши работата. Изглеждаше добра. Това беше успокояващо.
— Да, истина е.
— Защо не прободохте момичето, когато родителите го поискаха?
— Имах случай с един баща. Вдовец. Дъщеря му, неговото единствено дете, беше ухапана. Той искаше да я пробода. Направих го същата вечер, веднага. На следващата сутрин той беше в офиса ми и плачеше, искаше да поправя нещата. Искаше да я върна като вампир — облегнах се назад в кушетката и обвих тялото си с ръце. — Щом забиеш кол в сърцето на нов вампир, той умира окончателно.
— Мислех, че трябва да се отреже главата, за да е напълно сигурно.
— Така е — отвърнах аз. — Ако бях пробола момичето на семейство Куинлан, щях да извадя сърцето й и да й отрежа главата — поклатих глава. — Не остава много.
Тя нарисува нещо в тефтера си. Не можах да видя какво. Бях готова да се обзаложа, че е завъртулка, а не дума.
— Разбирам защо сте искали да изчакате, но г-н Куинлан твърди, че ще ви съди.
— Да, знам.
Фриймънт повдигна вежди.
— Просто реших, че ще искате да знаете.
— Благодаря.
— Все още не сме открили тялото на момчето.
— Не мисля, че ще го откриете — отвърнах аз.
Очите й вече не изглеждаха приятни, бяха присвити и подозрителни.
— Защо?
— Ако искаха да го убият, можеха да го направят тук, тази вечер. Мисля, че искат да го направят един от тях.
— Защо?
Свих рамене.
— Не знам. Но обикновено, когато вампир прояви толкова личен интерес към дадено семейство, си има причина.
— Имате предвид мотив?
Кимнах.
— Вече сте видели семейство Куинлан. Те са отдадени католици. Църквата гледа на вампиризма като на самоубийство. Децата им ще бъдат прокълнати вовеки, ако се превърнат във вампири.
— По-лошо, отколкото просто да ги убият — каза тя.
— Мисля, че за семейство Куинлан е така.
— Мислите ли, че вампирите ще се върнат, за да вземат и родителите?
Помислих за около минута.
— По дяволите, не знам. Имам предвид, че преди вампиризмът да се узакони, имаше случаи, при които господари вампири взимаха цели семейства. Понякога първо се сприятеляваха с тях. Понякога го правеха просто, за да отмъстят за някаква обида. Но откакто станаха законни, не знам защо някой вампир би го направил. Имам предвид, че вампирът може да ги изправи пред съда. Какво биха могли да сторят семейство Куинлан, което да е толкова лошо, че да предизвика това?
Вратите се отвориха. Фриймънт се обърна, а лицето й вече беше смръщено. На вратата се появиха двама мъже. Бяха облечени с тъмни костюми, тъмни вратовръзки и бели ризи. Стандартното облекло на федералните. Единият беше нисък и бял, другият висок и черен. Само това би било достатъчно да ги накара да изглеждат различни, но при тях имаше някаква еднаквост, сякаш бяха излезли изпод една и съща формичка за сладки без значение колко добре опечени отвън.
По-ниският от двамата ни показа значката си.
— Аз съм специален агент Брадфорд, а това е агент Елууд. Коя от вас е детектив Фриймънт?
Фриймънт тръгна към тях с протегната ръка. Показваше, че е невъоръжена и приятелски настроена. Да, бе.
— Аз съм детектив Фриймънт, това е Анита Блейк.
Оцених, че ме включи в представянето. Изправих се и се присъединих към групата.
Агент Брадфорд остана загледан в мен за дълго време. Достатъчно дълго, че да започне да ми лази по нервите.
— Има ли някакъв проблем, агент Брадфорд?
Той поклати глава.
— Посещавал съм лекциите на сержант Стор в Куонтико. Заради начина, по който говореше за вас, очаквах, че ще сте по-голяма — усмихна се, докато го казваше, с нещо средно между приятелска и снизходителна усмивка.
Хрумнаха ми множество унищожителни коментари, но човек никога не трябва да си го мери с федералните. Ще загуби.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам.
— Вече разговаряхме с полицай Уолъс. И неговите думи ви изкарват по-едра.
Свих рамене.