— Трудно е да ме изкарате по-дребна.
Той се усмихна.
— Бихме искали да разговаряме с детектив Фриймънт насаме, госпожице Блейк. Но не отивайте далече, искаме да вземем показания от вас и вашия сътрудник Лари Къркланд.
— Добре.
— Лично взех показания от госпожица Блейк — обади се Фриймънт. — Не мисля, че ще ни е нужна повече тази вечер.
Брадфорд я изгледа.
— Смятам, че ние можем да преценим по-добре дали е така.
— Ако госпожица Блейк се беше обадила, докато имаше само един труп, нямаше да има двама мъртви полицаи и един мъртъв цивилен — каза Фриймънт.
Просто я изгледах. Нечий задник щеше да изгори и Фриймънт не искаше да е нейният. Добре.
— Не забравяй липсващото момче — казах аз. Всички ме погледнаха. — Ако искаш да се сочим с пръсти, добре. Има предостатъчно обвинения. Ако не ме беше прогонила по-рано, можеше и да ти се обадя, но аз се обадих на щатската полиция. Ако беше предала на началниците си всичко, което ти бях казала, те щяха да свържат двата случая и ти така или иначе щеше да си тук.
— Имах със себе си достатъчно хора, че да покрия къщата и цивилните — каза Фриймънт. — Заради това, че не ме включи, изгоряха животи.
Кимнах.
— Вероятно е така. Но ти щеше да дойдеш и отново да ме изриташ. Щеше да поведеш Сейнт Джон и хората му в мрака с петима вампири, един от които древен, когато единственият ви опит се изчерпва със снимки на убийства, извършени от вампири. Те щяха да ви избият, но може би, само може би, Бет Сейнт Джон щеше да е жива. Може би Джеф Куинлан щеше все още да е тук.
Гледах я и наблюдавах как гневът изчезва от очите й. Спогледахме се.
— И двете спомогнахме нещата да се прецакат, сержант — обърнах се към двамата агенти. — Ще чакам отвън.
— Момент — каза Брадфорд. — Стор спомена, че понякога законното вампирско общество се съгласява да помогне при подобни случаи. С кого трябва да разговарям?
— Защо биха предали един от техните? — попита агент Елууд.
— Подобни бъркотии влияят зле на бизнеса. Особено в момента, с убийството на дъщерята на сенатор Брюстър. На вампирите не им трябва още лоша реклама. На повечето от тях им харесва да са законни. Харесва им фактът, че избиването им се смята за убийство.
— И така, с кого трябва да разговарям? — попита Брадфорд.
Въздъхнах.
— Нямам представа за този район. Аз съм градско момиче.
— Какво да направя, за да разбера с кого трябва да разговарям?
— За това може и да съм в състояние да ви помогна.
— Как?
Поклатих глава.
— Познавам някого, който може и да знае име. Не се опитвам да ви усложнявам живота, но много от чудовищата не обичат да си имат вземане-даване с ченгета. Просто до не твърде отдавна полицията ги застрелваше на място.
— Значи казвате, че вампирите ще разговарят с вас, но не и с нас? — попита Елууд.
— Нещо такова.
— В това няма смисъл. Вие сте екзекуторка на вампири. Работата ви е да ги убивате. Защо ще повярват на вас, а не на нас? — попита той.
Не знаех как точно да го обясня, а и не бях сигурна, че искам.
— Освен това вдигам зомбита, агент Елууд. Предполагам, че по някакъв начин ме смятат за едно от чудовищата.
— Въпреки че сте тяхната версия на електрическия стол.
— Да, въпреки това.
— Няма никаква логика.
Тогава се разсмях. Не можах да се сдържа.
— Господи, нима нещо от случилото се тази вечер е логично?
Елууд се усмихна съвсем леко. Разбрах, че е по-младият от двамата. Мисля, че още не беше схванал, че агентите на ФБР не се усмихват.
— И няма да укривате информация от ФБР, нали, госпожице Блейк? — попита Брадфорд.
— Ако открия вампир в района, който е готов да разговаря с вас, ще ви дам името му.
Брадфорд ме изгледа.
— А какво ще кажете, ако ни дадете имената на всички вампири в региона, които откриете. Оставете ние да се притесняваме дали ще разговарят с нас, или не.
Изгледах го за около секунда и излъгах:
— Добре — ако очаквах чудовищата да ми вярват, не можех да предам всичките на ченгетата. Само малцина избрани.
Погледна ме сякаш не ми вярваше, но нямаше как да ме нарече лъжкиня в лицето.
— Когато открием отговорните за това вампири, със сигурност ще ви се обадим, за да ги убиете.
Това беше повече, отколкото Фриймънт имаше желание да направи. Вечерта започваше да се пооправя.
— Сега вече ще разговаряме със сержант Фриймънт, госпожице Блейк.
Отпращаха ме. Това ме устройваше. Той ми предложи ръка, аз я приех. Здрависахме се. С агент Елууд също се здрависахме. Всички се усмихнаха. Аз излязох.
Лари чакаше в преддверието. Изправи се от стълбите, където беше седнал.
— А сега какво?
— Трябва да се обадя по телефона.